Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

Измъкнах се от ваната, застанах пред огледало и проучих своето голо тяло, вдигащо пара.

Малкото лефортовско огледалце завинаги се вряза в паметта ми. След затвора страдах от нарцисизъм, макар и в най-лека, невинна форма. В апартамента ми има пет големи огледала. Докато бродя напред–назад от кухнята до стаята, а оттам на балкона, навсякъде виждам себе си отстрани. Е, за съжаление няма какво толкова да се гледа. Вълшебното стъкло не отразява Андрюха новобогаташа, нито лефортовския препускащ бик, то изобщо не отразява човек, ами някаква прегърбена, разкривена маймуна с увиснали рамене.

Мутрата ми е подпухнала. Всички пуфкачи имат повече влага по лицето, тя се задържа в бузите, в торбичките под очите. Жал ми е да се гледам и решавам да опъна още стотина грама.

После отплавам, поклащам се, превъртам се, потапям се в плътния меден облак на алкохолния унес. Тъгувам и размишлявам. Действителността ми се привижда като някаква мъждукаща игра, някакъв забавен филм с мен в главната роля. Гледам този филм, чудя му се и се усмихвам. Изпушвам още един джойнт и тъмносивото одеяло на удоволствието ме обгръща. Реалността ме гали като топъл мъх. Безкрайно съм си симпатичен. Устните ми се свиват в лека крива усмивка и аз се впускам в омайно пътуване през поредица от галактики в цветовете на дъгата, през гирлянда от весели светове.

Аз съм бърз като мисъл на гений и отпуснат като мускул на просветлен адепт на дзен.

Бих могъл да стана трезв и твърд като камък, но не виждам никакъв смисъл.

Бих могъл напиша книга или десет книги, но ми се губи ползата от процеса.

Бих могъл да спечеля милиони или да създам нова наука, или да изведа човечеството към окончателната истина, ледена и гола — но ме мързи.

Ще ми се бавно и сладко да обичам всички хора, колкото ги има на този свят, но те не приемат моята любов. Те казват, че съм се пристрастил, че съм примитивен наркоман и алкохолик. Вероятно са прави.

Питате ме къде се е дянал онзи неистов глупак, който драпаше от лефортовската килия към грапавото съвършенство на духа и тялото? Ще ви отговоря. Никъде не се е дянал. Той си остана там. Той придоби нещо, но впоследствие с лекота се отказа от постигнатото.

Сега си спомням за онзи лефортовски заточеник като за наивен любител на приказките за съвършенството на човешката природа.

Нямам проблем да стана велик, но съм го ебал това величие.

Нямам проблем да стана медиум, шампион по свръхчувствителност, магистър екстрасенс. Само че ебал съм екстрасенските способности. Всичко на този свят е сън и тление, само отровите са реални.

Началото на вечерта е трудно време. От училище се прибира синът ми. Веднага го изпращам в двора, за да не гледа пияната ми муцуна. Докато детето рита топка с приятели, аз пия кафе, гълтам аспирин, яростно плакна смрадливата си уста със специална ментова течност. Слагам лед на бузите, на носа, на торбичките под очите. Междувременно отварям всички прозорци. Да изхвърля пепелниците! Празните опаковки от отровите — в боклука! Да измия чашите! Да запаля ароматни свещи! Апартаментът и неговият обитател придобиват приличен вид.

Какъв алкохолик съм аз? Какъв наркоман? Аз съм просто безобиден пуфкач. Мирен ползвател на цветен телевизор.

Синът се прибира. Давам му да вечеря. Слагам го да спи. Натърчал се и надишал се през деня с кислород, юнакът заспива веднага.

Семейството ми е „циганско“ — жената печели, мъжът върти къщата. Какво му е лошото?

Впрочем не е зле и аз да глътна малко кислород. За целта е достатъчно да направя няколко крачки и да изляза на балкона. Вечерният град, обагрен в разноцветни светлини, е красив. Гражданите препускат. Бързат да се веселят. Животът е кратък, а портфейлът пълен. Ах, как ми се иска да им викна от четирийсет метра височина:

— Натъпчете се с отрови, господа! Насладете стомаха, белите дробове, ноздрите! Нека великата сила Джа бъде с вас! Натъпчете се и истината ще ви се открие. Гълтайте отрови и ще прозрете смисъла на всичко, което става с човека. Той, човекът, има право да убива себе си. Елегантно, естетично, баровски. Никой не може да го убие по-сигурно от самия него. Гилотината е убила пет хиляди. Електрическият стол — десет хиляди. Отровите убиват цели народи. Да живее онова, което ни убива! Да живее безкрайността на човешката фантазия! Нека се умъртвим по най-добрия начин — красиво, като зрели хора, с полза, с чувство за хумор, с ясно разбиране за нашите цели.

Роден съм от комунисти. Но укрепнах и възмъжах в колектив от животни, където всеки търси за себе си повече изгода, по-голяма наслада, по-сигурна отрова. Бях повикан в черния загадъчен космос, но бях отведен при хитра рулетка. Е, добре, аз заложих и дори спечелих! Какво да направя с печалбата ли? Да купя отрови! Да ги нагълтам лично, да ги пробутам на близките. Да гълтаме, братя, и ще съзрем светлината! И истината! Светът е отрова, вземи я и се убий. Шмъркай. Инжектирай. Пий. Пуши. Гълтай и смучи. Навлажнявай със слюнка. Вдишвай и втривай. Наслаждавай се. Цени го!