Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

— По-тихо — моля я аз. — Моля те, говори тихо. Ще чуят съседите.

— Хич не ми пука! — гласът й е остър и доста груб. — Нека слушат! Да разберат на какъв позор ме обричаш!

Последва емоционална, непоносимо мелодраматична тирада относно това как съм съсипал и унищожил живота, красотата и младостта й. Всички знаят как страшно късат нервите подобни дамски монолози. Затова в мига, когато Ирма със зачервено лице от безсилието да пробие до здравия ми разум (а той просто отсъства), оскърбена напуска кухнята (не знам защо всички семейни скандали достигат върха си именно в кухнята), аз си наливам още.

След като пийна, седя неподвижен няколко минути. Почивам си. Сега би било добре да дръпна и една трева, казвам си и моментално осъществявам замисъла. Чаша къркане и джойнт — това е, което ми помага да изживея всеки свой ден.

Изпуших цигарата, успокоих се, облякох се, взех пари, ключовете от колата и излязох, тихо затворих вратата.

Защо Господ ми провожда такива страдания? Защо собствената ми жена ме отблъсква? Излежах си присъдата. Върнах се. Опитвам се да започна нов живот. Но засега пребивавам в пълна и непрогледна нищета. Без работа, без пари, без здраве, без перспективи. Със семейство и с дългове. В такава ситуация, изправен на ръба, балансирайки на границата на тоталния срив, нямам ли право да се напия до безпаметство? Да изпадна в кома? Да изключа, по дяволите, каналите за връзка със заобикалящия ме свят?

Много години — през цялата ми младост — имах чувството, че не просто живея, ами препускам през живота, взимам по три стъпала наведнъж. На двайсет и две бях беден студент, на двайсет и четири — бизнесмен с пура, на двайсет и седем — банкер и финансист. Сега, на трийсет и две, отново съм посран просяк. Какво да правя? Какво да правя?

Остава ми само едно: да замъгля мозъка си, за да не може горчилката от поражението да трови разума ми.

АЗ СЪМ ПОСРАН ПРОСЯК!

АЗ СЪМ ПОСРАН ПРОСЯК!

Може би съм извикал тези думи на глас, слизайки с асансьора от шестнайсетия етаж. Не е изключено да съм озвучил мислите си дори не в асансьора, а на улицата, пред входа, докато съм вървял към колата. Във всеки случай групата младежи, които мирно си убиваха времето край входа, притихна при появата ми. Или пък само така ми се е сторило. Истинските наркомани са много мнителни хора — те лесно изпадат в състояние на хипертрофирана тревога.

Така или иначе, все пак се добрах до колата, вмъкнах се вътре и там вече се отнесох пълноценно.

В автомобила ми няма касетофон. Не уважавам себе си и не си позволявам да харча пари за глупости. За какво ми е музика? Тя ще ме успокоява и лекува. Успокоен, може да реша, че всичко в живота ми е наред. А не е така.

Сега, седнал в колата пред високия блок в тази приятна вечер в средата на пролетта, реших, че още утре ще си купя касетофон. И като в добрите стари времена ще се возя из града сред грохот на китари и барабани.

Но веднага ме налегна мъка. Добрите времена бяха отминали отдавна. Когато се друсаш с разни боклуци, е лесно да объркаш добрите времена с лошите.

Изпуших една цигара, поседях още малко, после запалих двигателя и пропътувах двеста метра до близкия магазин. Там си купих бутилка бира и тръгнах да се прибирам.

Все пак семейните скандали не бива да се вдигат прекалено често. Те убиват.

Отворих и изпих бирата по пътя към къщи. Бавното пътуване из кривите, но гладко асфалтирани алеи покрай няколкото огромни блока (с не по-малко от хиляда жители във всеки) ми доставя удоволствие. Да, не би било зле да послушам музика. Но аз презирам себе си и няма да глезя нервите си с нея. А едно време не си представях живота си без рок.

Изведнъж си спомних как няколко дни преди да ме арестуват, бях сменил всички дискове в колата. Бях изхвърлил Джагър, Агата Кристи и ги смених с блусове и балади. От сутрин до вечер в колата ми бучаха готическите баритони на Ленард Коен и Ник Кейв или любимата ми, слушана стотици пъти песничка на „Зи Зи Топ“, в която се разказваше, доколкото бях успял да се ориентирам, за някакъв младеж, който молеше гаджето си да му върне дънките. Гив ми бек , стенеше с дебел глас дъртият брадат пергишин, май блу джинс, бейби. Тоест пичовете са имали един чифт дънки за двамата. Гаджето ги обуло и не ги сваля… Такъв сополив саунд изведнъж ми се беше дощял вместо бесните барабани и китарни сола. Подсъзнанието ми очевидно вече е разбирало какво бъдеще ме очаква и ми е подготвяло психиката за стресовете. Преустройвало се е. Изисквало е бавни минорни хармонии. С други думи, предчувствал съм своя крах.