Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

Поклатих глава и потърсих с поглед учебниците.

— Аз не съм в затвора. Аз съм на свобода. А затворът не съществува в природата. Той е илюзия. Сами си измисляме затворите.

Веждите на Фрол се плъзнаха нагоре, зениците му се разшириха, ноздрите му се издуха. Стори ми се, че отказът ми наскърби стареца до смърт.

— Щом затворът не съществува — рече той ядно, — какво тогава правиш тук бе, философ? Стани и излез!

— Къде?

— Там! — възлест, кафяв от тютюна пръст се забоде в прозореца. — На свобода!

— Свободата също не съществува — монотонно го осведоми просветленият мъж. — Тя също е илюзия и измама.

Фрол се разтресе като монах, изслушал кощунство. Той скокна и направи няколко бързи курса от стената до вратата, но после въздъхна шумно и се закова пред мен.

— Никога — проскърца той. — Никога недей да го казваш. „Затворът не съществувал, свободата също не съществувала…“ Съществуват! Съществуват, ясно ли ти е? Затворът — ей го на! Наоколо. А свободата е там — пръстът отново посочи прозореца. — А тук — пръстът се премести към моята упорито наведена глава — има само философия. Само че имаше един такъв — Ленин, Владимир Илич, не знам дали си го чувал. Та той, значи, е писал, че идеята става материална сила, когато обладае масите. Обладае, чаткаш ли?

Фрол илюстрира думите си: изпъна ръце, стисна юмруци, след което рязко дръпна лактите назад, същевременно за по-нагледно рязко изнасяйки таза напред.

— Не го е писал Ленин, ами Маркс — тихо възрази просветленият мъж.

— Те са една банда! Та и тебе те е обладала — старият затворник пак направи неприличното движение — някаква идея! Таблица на отровите! Смяна на почерка! Килийна физкултура! Ти не живееш в естествения свят, брато! Около тебе са само идеи! Философия! Която сама по себе си не струва нищо, защото как ще я приложиш на практика, а? Щом като затворът за теб не съществува, защо не излезеш през стената и не се прибереш у дома?

— Някой ден — монотонно отвърна просветленият мъж — ще го направя.

— През стената ли ще минеш? — изви Фрол.

— Да.

— На драго сърце го вярвам! — патетично се провикна кривият гръбнак. — На драго сърце ти вярвам, брато! И аз едно време съм ги чел тия. Или си мислиш, че съм прост и неграмотен? Не съм. Зная, че човек може много неща, че има на тоя свят хора, които де факто могат да летят, да четат мисли и така нататък. Аха. Само че тая работа се учи едно десет години…

— Двайсет.

— Двайсет! И докато овладяваш с години всички тия сложни работи — да четеш мисли, седнал в килията, — знаеш ли какво ще се случи с тебе?

— Какво?

— Ще изгниеш! — светнаха очите на Фрол. — От туберкулозата! От менингита! От въшките! От крастата! От дървениците! От глад, студ и от жандарското мачкане! Ще изгниеш, преди да полетиш…

Не отговорих.

— Помисли за това. Обмисли го — рецидивистът въздъхна. — Аз не съм ти враг. Не ти давам лош акъл. Идеите, братко, ето кое те погубва!

— Искаш ли — попитах след кратка пауза — да прочета мислите ти?

— Пробвай.

— Мислиш си, че е време да си запалиш една цигара.

Демби, мълчалив до този момент, се разкиска и тримата с наслада запалихме. Не е никак лесно да се четат мисли, но понякога няма никакъв проблем да ги внушиш.

В този миг тресна желязо — отвори се „хранилката“.

— Рубанов! Има ли такъв?

— Има — отвърнах весело.

— С БАГАЖА!

Във въздуха увисна тежка пауза. Подсмръкнах. Дупката се затвори.

Фрол тихо изпсува. Демби въздъхна. Сега двамата ме гледаха със съжаление и тъга.

От внезапния пристъп на остър страх просветленият мъж изведнъж шумно изпусна газове. Ницшеанският пичага изведнъж усети, че трепери. Равновесието на съзнанието му изчезна без следа. Устата му се напълни с лепкава слюнка.

— Жалко — смънка Фрол и поклати глава. — Е, Андрюха, стягай се. Тия не чакат.

Унило, но бързо заприбирах в найлонова торба партакешите си: канчето за хранене, канчето за чай, пешкира и бельото, сапуна и четката за зъби — простичката арестантска покъщнина.

Сърцето ми биеше. Ами ако? Ами ако? Нали е възможно изведнъж да се е появил, да е изплувал от скривалището си босът, да е снесъл на всички заинтересувани лица пачки зелени пари и сега ще ме изведат от крепостта с думите „свободен си“. Защо не? Дори в най-долнопробните комикси на героя винаги му върви!…

— Храна — напомни угрижен Демби. — Храна вземи.

— Не — отвърнах сурово, решен да се устремя в неизвестното бъдеще необременен.