Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

— Само така трябва! — вметнах убедено. — Само така! Вземаш и не връщаш — отработваш!

— Добре че го разбираш…

След това седяхме дълго; чифирясвахме, пушихме цигари с филтър, пихме чай със захар; приказвахме си за пари, за кражби, за плащания под масата, за подкожния слой; за длъжниците, които не връщат взетото; за враговете и приятелите, за салама и хляба, за жените и децата, за престъпниците и прокурорите, за свободата и за затвора — за всичко, което ни вълнуваше, тревожеше, което ни тежеше на душата.

След два дни Фрол се смрачи. Запасите от чай намаляваха. Една вечер татуираният старец разстла върху леглото си вестник, внимателно изсипа чая отгоре му, измъкна кибритена кутийка и започна да мери оставащото количество.

— Какво, приятел — попита тихо Демби, който го наблюдаваше. — И твоята дрога май привършва?

— Имаше едно време един Ленин, Владимир Илич — отвърна Фрол, съсредоточен в заниманието си. — Не знам дали си го чувал?

— Върти ми се нещо в главата — смигна магнатът.

— Та той, значи, е писал: социализмът — това е отчетност.

— Че при нас социализъм ли е?

— Има ли значение?

В късна есен, влажна и студена, престоят в малката затворническа килия е приятен. Тежките дъждовни струи агресивно плющят по непрозрачния прозорец зад решетката. Вятърът вие. А тук грее жълта светлина, чаят вдига пара, от дупката над вратата се обажда радиото. Обул съм си дебели вълнени чорапи, в ръцете ми — книга. Сякаш сам, драговолно, съм се отбил в този дом за някой и друг час, за да изчакам, докато отмине лошото време, и всеки момент мога да стана, да изпия последна чаша вино и да се запътя по задачи, сбогувайки се с гостоприемните домакини. А те да ме изпратят с поглед и да си рекат: ей, шило има в задника този човек!

Такива кишави, неуютни дни са добри също за ходене на баня. Да постоиш под горещата вода. Да се стоплиш. Да нажулиш със сюнгера ръцете и краката. Старателно да си измиеш косата. Да освободиш кожата от мръсотията.

В банското помещение е влажно; не е горещо, но все пак много топло. По пода са наслагани хлъзгави дървени скари. Над главата ми покрай стената преминава тръба, цялата в дупки, от които плющят струи вода. Всеки от трима ни е застанал под своя персонален водопад и се наслаждава.

Различавам сред кълбата пара две голи движещи се тела. Едното съсухрено, дребно, цялото в сини надписи и картини. Другото едро, бяло-розово, кошмарно разплуто. Сравнено с тези оригинални конструкции от месо и кости, моето собствено вместилище на душата явно губи. Не съм толкова жилав като Фрол, а и нямам знаци по кожата, нито пък съм толкова налят и обемист като строителния магнат.

Между струите вода виждам два оригинални човешки задника. Първият е обширен и закръглен. Внушава уважение. Навява мисли за стабилност и постоянство. Вторият е малък, компактен, затова пък през двете му половини се вие надпис: полуизтрити букви с църковен шрифт съобщават лаконично: СТИГА СЕДЕНЕ 12 12 Споменатата игра на думи: в руския език в затвора се седи, а не лежи. — Б.пр. .

В мъглата на лефортовската баня пред мен се поклащат два врели и кипели задника на патили хора. И двамата някога, в началото на своя живот, са направили своя избор: притежателят на първия задник е решил да трупа свое, вторият — да отнема чуждо. Днес съдбата си бе оставила отпечатъците под кръстовете им.

От тазобедрената област като стръкове мушкато от саксия израстват слаби изпънати гръбнаци. Единият стърчи красноречиво, белязал виолетовия гръб на Фрол с броеница от прешлени, поради което старият урка прилича на някакъв гаден гущер. Дефектите на другия са маскирани от плътни каскади лой.

Сведох очи и ревниво огледах тялото си. Ха! Аз изобщо не съм като тях, кривите гръбнаци. Моят собствен гръбнак е прав като стрела, като струна, като отворен път. Гърбът ми е твърд. Гърдите и раменете здрави. Ако изпъна ръката си настрана и я напрегна, ако стисна юмрук и го въртя по часовниковата стрелка или обратно, извъртайки ставата на триста и шейсет градуса, под кожата ми внушително изпъкват мускулите, плътни и еластични — резултат от упорити тренировки.

Гледката на очевидните резултати от моите усилия ме изпълниха с удоволствие и толкова силен душевен подем, че ми се дощя да запея. Сега тялото ми е защитено с ризница. С грапава като асфалта броня. Промених себе си, а значи и целия свят също — включително и затвора! — само с усилие на волята. Преди три месеца затворът бе погълнал тотално впиянчен и напушен неврастеник с кекави рамене. И той изведнъж изчезна от каменния му търбух! Вместо него сега сапунисваше корема си и го стържеше с нокти коренно различен човек — спокоен и уверен в силите си.