Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

Ние с Фрол, дъвчейки лютия лук и кашкавото сирене, кимнахме едновременно. Такава работа със сигурност без водка не се върши.

— Та значи към края на годината ми обещават премия и карта за почивка в Сочи. Освен това на една разпродажба — Демби почти се беше успокоил и активно действаше с лъжицата, мятайки в устата парчета хляб и резени домати — се снабдих с дефицитен костюм, полски, и с обувки, английски…

— „Лойд“? — предположих аз. — Или „Чърч“?

— Ба ли ги? — изказа се обобщено Демби. — Не е там работата. И, значи, една вечер, след срочна оперативка, издокаран в цялата тази красота, ми щуква да ида на обекта през нощта. На връщане заседнахме. Тъмница, кал до колене, вали дъжд и току го обръща на сняг, зимата иде. Сменихме си местата с шофьора, той бута, аз давам газ, ама той, шофьорът, джезве кокали, кинта и петдесет висок… След един час ми писна, свалям обувките, навивам крачолите и нагазвам в калта. Още един час аз бутах колата. Хеле, избутах я. И му викам на шофьора: нали имаш водка, ливни ми веднага една чаша, че не ми мърда бронхопневмонията. Нямам, вика шофьорът, посмъртно нямам, нали ми забрани. Добре, викам, давай към къщи. Пристигнахме, аз викам: я провери задната гума, приятелю; той като слезе, аз бръкнах под седалката му. А там не една, ами две бутилки! Не се сдържах, праснах го по мутрата. Той на сутринта — бегом при партийния да се жалва. Партийният ме привика, крещя ми, псува ме два часа. Строго мъмрене с предупреждение. Поведение, компрометиращо званието на партиен член, саморазправа, унижаване на достойнството… Взеха ми картата за Сочи, премията, всичко. Бягай, викат, да работиш…

— Те това са престъпниците! — изграчи Фрол, стана и се насочи към кутията с чая; той ядеше много малко, след няколко лъжици баланда и парче хляб със сирене придобиваше нахранен вид и моментално се довършваше с чифир.

— Още същия ден — драматично въздъхна дебелакът, сякаш наново изживяваше миналото — отклоних два камиона с чакъл за директора на универсалния магазин, пък той ми се отблагодари с два белгийски костюма. И тръгна да се трупа подкожният слой… Фрол, аз ще ударя един чифир.

— Крайно време беше — зарадва се прошареният урка и направи сложно одобрително движение с тялото, от което се разшаваха всичките рисунки по тялото му: и Богородица на корема, и църковните кубета по раменете и прочее специални орнаменти. — Нали и ти с нас, Андрюха?

— Иска ли питане — съгласих се.

„Малко отрова няма да ми навреди“ — споходи ме бърза мисъл, на която не бях разрешавал достъп.

Демби сръбна два пъти от черната течност, изкашля се и потръпна. Думите заизскачаха от устата му бързо, сякаш се гонеха.

— Не минаха и две години — все едно се родих наново! Сложих си нови зъби. На жената — кожух, на сина — кола, на тъщата — финландски скрин! Уволних шофера. Партийният ми стана пръв приятел. Снасям на всички, както се полага. А пък те — на мен. Никой не крадеше! Всеки вземаше само своето. Което му се полагаше! Компенсация за тежкия, нервен труд! Отвориха ми се очите. Стана ми ясно, че отклоняването на малки количества е заложено от строителната наука във всички стандарти, във всички правила и норми! Още от Сталиново време! Всички разчети от самото начало се залагат с големи резерви. Тоест слагам деветстотин и деветдесет кубика вместо хиляда, десет кубика са моят дял и всичко това става, без какъвто и да е ущърб за здравината или качеството!…

— Тебе май те хвана, а? — прекъсна го ухилен Фрол.

— Може би — сконфузи се Демби и отри потта от челото. — После дойде перестройката, нещата станаха съвсем лесни… Управлението се закри. Успях да приватизирам осем самосвала и кулокран. Давам техниката под аренда. Аз пък строя вили. Срещу кеш. Партийният търси поръчки, счетоводителят плаща данъците, а аз трупам подкожен слой… После се появи проблем — завъртяха се около мен мераклии да увеличат собствения си подкожен слой за моя сметка. Дойде един, взе назаем и изчезна. Втори. Трети. Четвърти. Все близки хора, роднини, съученици, приятели от казармата, от института… Накрая не издържах. Платих си на когото трябва и ги откриха всичките…

— Според тарифата? — уточних аз.

— Кво?

— Според тарифата ли плати?

— Разбира се.

— И какво направи с длъжниците? — поинтересува се Фрол.

— Как какво? — учуди се Демби. — Накарах ги да си отработват! Нали съм строител. Един много умен цяла година бачка за мен електроженист! Докато не си върна всичко до шушка, докато не му изцедих масчицата до капка…