Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

— Честита баня!

Още с влизането в килията Фрол се устреми към бързовара и кутията с чай.

— А ти, Андрюха, си свястно момче, да знаеш. Аха. Най-сетне го заряза това тичане и скачане. Вслуша се в гласа на разума, отвсякъде…

Не отговорих нищо. Защо да го разубеждавам? Бях прекратил тренировките временно. Всеки спортист знае, че след пет или шест седмици всекидневни упражнения трябва да се правят паузи. За десетина дни. За да си почине организмът. В противен случай настъпва преумора и цялата полза отива на вятъра. Затова, вместо да се впускам в обяснения, си замълчах.

С всеки изминал ден мълчах все повече и повече. Имаше дни, в които не произнасях нито дума. Или четях, или седях на леглото, вторачен в стената, и се наслаждавах, че в главата ми няма нито мисли, нито идеи. Отдавах се на това, което Алексей Толстой нарича полезна скука. Моят мозък вече свикна да прави умозаключения само когато ми беше необходимо. В останалото време си почиваше и бездействаше.

Изчезнаха безполезните вълнения, страхове, болезнените изблици на фантазията. Наслаждавах се на самоконтрола, както цирков дресьор се наслаждава на мечката, подкарала най-сетне колело. Умеех с просто усилие на съзнанието да омаловажавам мъчителните въпроси — какво ще стане с мен, къде са ми парите, защо моят съдружник и бос никакъв го няма.

Мълчах и по време на разпитите. Последният беше двайсет и четвърти по ред. Двайсет и четири протокола подши към ДЕЛОТО Хватов. Навсякъде беше фиксиран моят отказ от даване на показания.

Дори останал насаме с адвоката, предимно слушах неговите ободряващи речи. Но самият аз мълчах. Рижият юрист ме гледаше с тревога, без да пита за нищо.

Сега се движех се из лефортовския зандан като някакъв печен супермен, като образцов ницшеански пич — не му пука от нищо, не усеща ни глад, ни битови неудобства, ни душевни мъки и го тревожи единствено собственият му непомътнен разум.

Трезвен като хиляда заклети трезвеници, аз се събуждах в шест сутринта, прекарвах отреденото ми време в упражнения и без особени усилия поддържах съзнанието си чисто чак до вечерта.

Кривите ми съкафезници, дебелият и слабият, се вписваха тук само като карикатури. Двама нещастници, които всекидневно се погубват в някакви незначителни страсти. Жалки решавачи на кръстословици. Прахосници на скоротечните животи. Само пилеят глупаво безценното си време. Ето че единият от тях вари вода и пуска в нея листенца, за да извлече от тях отровен сок, да го употреби и да добие състояние на изкуствена възбуда…

Чаят свършваше. В последния колет на Демби имаше само половин кило. Фрол пестеше като луд. Намали дозата и я вземаше по-нарядко.

— Ех, да имаше сега по една трева да дръпнем — въздъхна той, отмервайки пестелива доза заварка.

— Точно така — откликна Демби. — И да я полеем с едно хубаво вино…

— Няма да стане — тъжно възрази урката. — Чай с вино не си ходи.

— Ти знаеш най-добре.

Фрол се обърна към мен.

— Ами ти, Буда? Какво мислиш по въпроса?

Неочаквано за самия себе си признах:

— Някой ден ще направя периодична система на отровите. Ще ги подредя. Като елементите в Менделеевата таблица. Никотин, кофеин, етилов спирт и тъй нататък. Тук по-силната и опасна отрова, там — по-слабата…

— Хм — рече снизходително Фрол. — Какво знаеш ти за отровите, синко?

— Няколко години съм пил и пушил…

— Пил, пушил… — имитира ме с подигравка татуираният. — А трева пробвал ли си?

— Нито веднъж.

Съкилийниците ми се разсмяха синхронно.

— Ами смола? — попита Фрол. — Бяло? Кокс? Или поне димедрол? Не? А виждал ли си как пандизчиите извличат пико от ефедрина? А за паркизана чувал ли си, момче? Феназепам? Фенциклидин? Аминазин? Барбитурат? Какво, и това ли не знаеш?

Леле-мале, рекох си аз и честно съобщих:

— Толкова далеч не съм стигал.

— Да не ти дава Господ да стигаш толкова далеч! — изхриптя Фрол и веднага пак ме подигра: — Таблица!… Който иска да я направи, ще умре, преди да е стигнал и до средата. Откачаш, будистче. Глупости ти се въртят в главата! — той ми подаде канчето. — Дръж! Чифирясай!

— Просветленият мъж не пие чифир — отвърнах аз. — Той пребивава в равновесие, а не се тъпче с отрови.

— Удари един, глупчо — търпеливо и добродушно рече коренякът. — Останал ни е чай за два дни. Удари един. След банята таман идва. Удари.

— Благодаря — смръщих се аз. — Отровите са зависимост, а всяка зависимост е затвор.

— Точно — кимна Фрол. — И отвън затвор, и отвътре също. Удари един!