Мери Кларк - Две малки момиченца в синьо

Полицията не им позволи да влязат в детската спалня.

— Нашата работа е да ви ги върнем — каза им капитан Мартинсън. — Не можем да рискуваме да заличим пръстови отпечатъци или образци от ДНК, като замърсим мястото.

Забранената площ все още включваше горния коридор, където някой бе нападнал детегледачката. Триш щеше да се оправи. Още беше в болницата и бе разказала на полицията всичко, което си спомняше. Говорела по мобилния телефон със своето гадже, когато й се сторило, че чува децата да викат. Качила се по стълбите и веднага заподозряла, че нещо не е наред, защото коридорът бил тъмен и не идвала светлина от стаята на момиченцата. Тогава осъзнала, че зад нея има някой. След това не помнела нищо.

Имало ли е някой в стаята на децата? — чудеше се Маргарет. Кели заспиваше лесно, но Кати често беше неспокойна. Може би й е било студено.

Ако едно от децата е започнало да вика, дали някой не го е накарал да млъкне?

Маргарет изтърва чашата, която държеше, и трепна, когато горещият чай се разля по блузата и полата, купена от една разпродажба за тазвечерната официална вечеря в „Уолдорф“.

Въпреки че цената бе една трета от сумата, която щеше да струва на Пето авеню, пак бе прекалено висока за техния бюджет.

Стийл настоя да я купи, помисли си вяло и отвлечено тя. Това беше важна вечеря за него, даваше я компанията, в която работеше. Пък и й се искаше да бъде добре облечена тази вечер. Не бяха ходили на официална вечеря почти цяла година.

Стийл се опита да подсуши дрехите й с хавлията.

— Мардж, добре ли си? Чаят да не те изгори?

Трябва да се кача горе, помисли си Маргарет. Може би децата са се скрили в килера. Спомняше си, че веднъж го направиха. Тогава се престори, че ги търси. Чуваше ги как се кикотят, докато викаше имената им.

— Кати… Кели… Кати? Кели… Къде сте?

Точно тогава Стийл се върна вкъщи. Така че му извика: „Стийл, момичетата са изчезнали“.

А откъм килера се дочу нов смях.

Той разбра, че това е шега. Отиде в стаята им. Маргарет му посочи килера. Той се приближи и заговори престорено високо:

— Може би Кати и Кели са избягали? Може би вече не ни харесват. Добре, няма смисъл да ги търсим повече. Да гасим лампата и да излезем да вечеряме.

След секунда вратата на килера се отвори и момиченцата излетяха навън.

— Харесваме ви! — викаха едновременно и двете. Маргарет си спомняше колко бяха уплашени. Сигурно са били ужасени, когато са ги отвлекли, мислеше си тя. Сега някой друг ги бе скрил.

Не, това не се е случило! Това е някакъв кошмар и тя ей сега щеше да се събуди. Искаше си децата. Защо я болеше ръката? Защо Стийл слагаше нещо студено върху нея?

Маргарет затвори очи. Смътно осъзна, че капитан Мартинсън говори с някого.

— Госпожо Фроли.

Маргарет вдигна очи. В стаята бе влязъл непознат мъж.

— Госпожо Фроли, аз съм агент от ФБР. Уолтър Карлсън. Имам три деца и разбирам какво чувствате. Тук съм, за да ви помогна да си върнете децата, но се нуждаем от вашата помощ. Можете ли да отговорите на няколко въпроса?

Очите на Уолтър Карлсън бяха добри. Той не изглеждаше на повече от четиридесет и пет, така че децата му сигурно не бяха по-големи от тийнейджърска възраст.

— Кой е взел моите момиченца? Защо? — отрони безпомощно Маргарет.

— Точно това смятаме да открием, госпожо Фроли.

Карлсън бързо протегна ръце, за да подкрепи жената, която започна да се свлича от стола.

Франклин Бейли — главен финансов директор на семейна верига магазини, беше пасажерът на Лукас в пет сутринта. Той често пътуваше през нощта нагоре-надолу по Източното крайбрежие и бе негов редовен клиент. Понякога, както днес, Лукас го закарваше до Манхатън на среща и го чакаше, за да го върне вкъщи.

И през ум не му мина да каже, че тази сутрин е зает. Знаеше, че едно от първите неща, които полицаите щяха да проверят, щеше да бъде къде е бил всеки работещ в близост до къщата на Фроли. Шансовете да попадне в техния списък бяха големи, тъй като Бейли живееше на Хай Ридж, което бе само на две преки от Олд Удс.

Разбира се, ченгетата нямаше да открият причина да го подозират, убеждаваше се сам. Вземаше хора и ги развеждаше из града вече двадесет години, и никога не го бяха глобявали за превишена скорост. Лукас знаеше, че съседите му в близкото градче Данбъри, където живееше, го смятаха за спокоен, самотен ерген, чието хоби е да лети с малък самолет, наеман от летище „Данбъри“. Беше му много смешно да обяснява, че обича да се разхожда — обикновено така казваше, за да прикрива редките случаи, когато вземаше резервен шофьор да го замести. Мястото, където се разхождаше, разбира се, обикновено беше къщата, която бе избрал да обере.