Джой Филдинг - Бар „Дивата зона“

— Нека кажем, че беше точно толкова интересно, колкото и звучи.

Уил се засмя, усети как тялото му наистина почва да се отпуска, сякаш бе разхлабил колана си.

— Тук ли те прехвърлиха?

— Не. Повярвай ми, последното нещо, което искам някога да видя, е вътрешността на друга банка. Освен, разбира се, ако не внасям пари.

— А къде работиш сега? — попита Уил.

— Не работя. Предполагам, че малко приличам на теб. Вземам си лятна почивка.

— А после?

— Не съм решила. А ти?

— Аз ли?

— Какво ще стане, щом лятото свърши? — попита тя. — У брат ти сигурно е малко пренаселено.

Всички пътища водят към Джеф, помисли си Уил.

— Малко. Не зная. Може да се върна в училище. Може да ида в Европа. Винаги съм искал да видя Германия.

— Защо Германия?

— Темата ми — тя е за един немски философ… Мартин Хайдегер.

— Не мисля, че съм го чувала.

— Малко хора са го чували. Той пише за смъртта и умирането.

— Да, те някак си вървят ръка за ръка. — Тя се засмя. — Звучи леко депресиращо.

— Хората все това повтарят. Но всъщност не е така. Искам да кажа, смъртта е факт от живота. Всички ще умрем, рано или късно.

— На това ли те учат в „Принстън“? Защото, ако е така, дяволски сигурна съм, че няма да отида там.

Уил се засмя.

— Няма от какво да се боиш.

— Сега за смъртта ли говорим или за „Принстън“?

— Вярваш ли в Бога? — попита той, сещайки се за всички откровени студентски дискусии по въпроса, в които бе участвал, за всички спорове, които бе имал с Ейми…

Сузи поклати глава.

— Не.

— Звучиш твърде убедено.

— Изглеждаш изненадан.

— Предполагам, че съм. Повечето хора са по-уклончиви.

— Уклончиви?

— Предпазливи — поясни той, макар да чувстваше, че тя разбра точно какво имаше предвид. — Внимателни. Застраховат се, казват, че не знаят, че биха искали да вярват, или че вярват в някаква по-висша власт, независимо дали ще я наречете Бог или жизнена сила…

— Боя се, че никога не съм била много добра в уклончивостите. — Очите й се вдигнаха към големия вентилатор на тавана.

— Изглеждаш така, сякаш имаш доста дълбоки помисли — осмели се да отбележи Уил.

Сузи се засмя и отново се обърна към него.

— За пръв път ме обвиняват в това.

— Трябваше да прозвучи като комплимент.

— Тогава така ще го приема. Бил ли си женен някога, Уил?

— Не. А ти?

— Да. Но нека да не говорим за това, става ли?

— Няма проблеми.

— Добре. — Тя отново отпи от питието си. — Какво ще кажеш да доизпия това и да се махаме оттук?

— Както желаеш.

— Двете ми любими думи.

— Наистина си много красива — заяви той, за изненада и на двамата. До този момент всъщност не си го бе помислял.

— Не. Прекалено съм слаба — възрази тя. — Зная, че е модерно, но винаги съм харесвала по-пищните форми. Като на, как каза, че й е името — Кристин?

— Да, тя е доста сексапилна.

— Тя няма ли нищо против, че брат ти…?

— Какво за него? — Нима не й бе казал току-що, че е красива? Защо пак питаше за Джеф?

— Ами, ти каза, че той бил инициатор на баса. А ако бях избрала него? Тя наистина ли нямаше да има нищо против това?

— Мисля, че връзката им е доста отворена.

— Наистина. — Бе повече констатация, отколкото въпрос.

— Свърши ли си питието вече? — попита той, когато забеляза, че погледът й отново се върна към Джеф и се изправи, за да блокира гледката.

Сузи отпи последна глътка и остави празната чаша на масата.

— Свърши се. Водете, доктор Райдъл.

Уил с усилие сдържа радостта си от чутото, пъхна една двайсетдоларова банкнота под чашата си и последва Сузи, която се движеше на зигзаг между масите към изхода. Видя как тя крадешком кимна на Джеф и Том, после махна за довиждане на Кристин, когато минаха покрай нея.

— Мамка му — чу Том да мърмори. — Можеш ли да повярваш?

Уил почака Джеф да каже нещо, но последва мълчание. Щом стигна до изхода, се обърна назад, надявайки се брат му да вдигне окуражително палец. Вместо това обаче Джеф се взираше през него, сякаш го нямаше. Продължи да се взира и когато Уил се обърна да последва Сузи в нощта.

— Мамка му — повтори Том. — Видя ли му тъпата усмивка? Все едно, че току-що е глътнал проклетото канарче. Ще ми се да му избия тая усмивчица, човече. — И той удари с юмрук по тезгяха.

— Остави го — обади се Джеф.

— Имате ли нужда от нещо? — попита от другия край на бара Кристин.

Джеф поклати отрицателно глава.

— Искам да кажа, едно е да спечелиш баса, човече — продължи Том. — Но трябва да си по-скромен. Не можеш да се разхождаш, като че ли си Второто пришествие, мама му стара. Проклет надут пуяк.