Майкъл Крайтън - Аборт

Тогава се сетих: днес нямаше да ходя в болницата. Припомних си цялата история.

Не беше обикновен ден.

Отидох до прозореца и погледнах ситните капчици по стъклото. За пръв път се запитах дали да не зарежа всичко и да отида на работа. Изведнъж шофирането до лабораторията, паркирането на колата, закачването на палтото, обличането на престилката и поставянето на ръкавиците — всички дребни детайли от моето всекидневие — ми се сториха очарователни и примамливи. Това беше работата ми: обичах я и я вършех без умора и напрежение; бях свикнал с нея и се чувствах добре, докато я вършех. Нямаше смисъл да си играя на аматьор-детектив — в студената сутрешна светлина идеята изглеждаше нелепа. Тогава започнах да си припомням лицата, които бях видял: лицето на Арт, на Дж. Д. Рандъл и нескритото самодоволство на Бредфорд. Знаех, че ако аз не помогна на Арт, никой нямаше да го направи.

Това беше плашеща, почти ужасяваща мисъл.

Закусвахме сами с Джудит. Децата още спяха.

— Какво смяташ да правиш днес? — попита тя.

— Не съм решил още.

Аз си задавах същия въпрос. Трябваше да науча повече, много повече — за Керън и мисис Рандъл. За никоя от тях не знаех кой знае колко.

— Ще започна с момичето — казах.

— Защо?

— От разказите на близките й излиза, че е била самата невинност. Всички я обичали и била просто чудесна.

— Може и да е била.

— Да, но освен мнението на баща й и брат й е добре да чуя мнението и на някой друг.

— Как ще го откриеш?

— Ще тръгна от Смит Колидж.

В Смит Колидж, Нортхемптън, щата Масачузетс, по средата на път, отиващ дявол знае къде, получават образование 2200 момичета. На разстояние два часа път по магистралата след бариерата за изхода от Холиок и след още половин час каране по второкласни пътища пресякох железопътната линия и влязох в града. Никога не съм харесвал Нортхемптън. Атмосферата му е особено потискаща за студентски град: почти можеш да помиришеш във въздуха раздразнението и тежката обща немощ на 2200 красиви момичета, оставени на това забравено и от Бога място за цели четири години, както и общото раздразнение на местните жители, принудени да се съобразяват с тях през това време.

Районът на колежа е красив, особено през есента, когато листата сменят цветовете си. Красив е дори когато вали.

Отидох директно в канцеларията на колежа и потърсих името на Керън Рандъл в указателя за ученици и преподаватели. Дадоха ми и карта на района на колежа, на която беше обозначено и мястото на нейното общежитие Хенли Хол.

Оказа се бяла дървена къща на Уилбър Стрийт. В нея живееха четирийсет момичета. На партера имаше дневна със светли тапети на ситни шарки, обзаведена доста безвкусно. Наоколо се мотаеха момичета с дълги накъдрени коси, облечени в униформени престилки. До вратата имаше портиерна.

— Бих искал да говоря с Керън Рандъл — казах на момичето.

Тя ме погледна сепнато, решила сякаш, че съм изнасилвач на средна възраст.

— Аз съм чичо й — доктор Бери.

— Не бях тук през уикенда. Откакто съм се върнала, не съм виждала Керън. Тя отиде в Бостън за почивните дни.

Имах късмет: очевидно дежурната не знаеше нищо. Дали другите момичета знаеха, засега не можех да си отговоря. Имаше вероятност възпитателката на пансиона да е вече уведомена или пък скоро да научи. Исках да избегна срещата си с нея.

— А, ето я Джини, съквартирантката й — каза момичето зад бюрото.

От вратата излезе тъмнокосо момиче, облечено в тесен комбинезон и евтин пуловер — по странно педантичния си външен вид напомняше на стара мома, но нещо в израза на лицето й се противопоставяше на останалата част от тялото й. Момичето на бюрото махна на Джини и каза:

— Това е доктор Бери. Той търси Керън.

Момичето ме погледна стреснато. Тя знаеше. Бързо я хванах, заведох я до дневната и я накарах да седне.

— Но Керън…

— Знам — прекъснах я аз. — Но трябва да говоря с вас.

— Мисля, че е по-добре да поискам разрешение от мис Питърс — каза Джини и започна да се изправя. Внимателно я побутнах да седне.

— Преди да го направите, ще ви кажа, че бях на аутопсията на Керън вчера.

Тя вдигна ръка към устните си.

— Съжалявам, че съм толкова рязък, но имам сериозни въпроси, на които само вие можете да отговорите. И двамата знаем какво ще каже мис Питърс.

— Тя не би разрешила да говоря с вас — каза Джини.

Гледаше ме подозрително, но се виждаше, че съм събудил любопитството й.

— Нека да отидем на по-спокойно място — предложих.