Майкъл Крайтън - Аборт

Наблюдавах около пет минути, без да усещам хода на времето. После си тръгнах. В коридора отвън двама стажанти се бяха облегнали тежко на стената, все още със зелените шапки и маските, които висяха свободно около вратовете им. Хапваха сандвичи с кафе и се шегуваха с някаква нагласена, но пропусната среща.

Лекарят стажант Роджър Уайтинг живееше на третия етаж в къща без асансьор откъм по-малко населената страна на Бийкън Хил, където изхвърляха отпадъците от Луизбърг Скуеър. Отвори ми съпругата му. Беше в напреднала бременност, облечена по домашному. Изглеждаше разтревожена.

— Какво желаете?

— Бих искал да говоря със съпруга ви. Казвам се Бери. Патолог съм в Линкълн.

Тя ме изгледа подозрително.

— Съпругът ми се опитва да спи. Беше на повикване последните два дни и е уморен. Трябва да си почине.

— Много е важно.

Слаб млад човек по бели долни гащи се появи зад нея. Беше повече от уморен — изглеждаше изтощен и уплашен.

— За какво става дума?

— Искам да поговорим за Керън Рандъл.

— Разказвал съм за това — поне дузина пъти. Говорете с доктор Кар.

— Вече го направих.

Уайтинг прокара пръсти през косата си, после се обърна към жена си:

— Всичко е наред, скъпа. Направи ни малко кафе, може ли? Искате ли кафе? — попита той.

— Да, моля ви.

Седнахме в хола. Апартаментът бе малък, мебелировката — евтина и изтъркана. Но се почувствах като у дома си — бях завършил специализацията си само преди няколко години. Знаех всичко за паричните проблеми и неприятните емоции в кошмарните часове на изтощителните дежурства. Помнех дразнещите обаждания на сестрите посред нощ, искащи одобрението ти, за да дадат още един аспирин на пациента Джоунс. Знаех как те измъкваха от леглото сънен, за да приемеш някой пациент, и колко голяма беше опасността в ранните часове на деня да направиш грешка. Почти бях убил един възрастен човек със сърдечна недостатъчност, когато бях стажант. С три часа сън за две денонощия човек беше способен на всичко и трудно можеше да отговаря за действията си.

— Знам, че сте уморен — започнах аз. — Няма да ви отнема много време.

— Не, не — отговори той отривисто. — Бих направил всичко, каквото мога, за да помогна. Имам предвид сега.

Съпругата му влезе с две чаши кафе и ме погледна ядосано. Кафето бе слабо.

— Какво всъщност се случи при пристигането на момичето в болницата? Вие в приемната ли бяхте?

— Не, опитвах се да спя. Те ме повикаха.

— По кое време беше?

— Почти четири.

— Опишете какво стана.

— Спях облечен в малката стая за лекари. Тъкмо се унасях, когато ме извикаха. Малко преди това бях поставил отново на система една жена, която според мене сама вадеше иглите, въпреки че не го признава. — Той въздъхна. — Така или иначе, когато ме извикаха, бях дяволски замаян. Станах и топнах главата си в студена вода, после я избърсах. Когато отидох в отделението, внасяха момичето на количка.

— Беше ли в съзнание?

— Да, но дезориентирана. Беше бледа, защото бе загубила много кръв. Имаше температура и бълнуваше. Не можахме да премерим температурата добре, защото продължаваше да стиска зъби. Решихме, че е около 40 градуса, и се захванахме с връзването й.

— Какво друго направихте?

— Сестрите я завиха с одеяло и повдигнаха краката й по-високо от главата. Прегледах пораженията. Беше съвсем ясно, че е вагинален кръвоизлив, и ние решихме, че е получен при аборт.

— Ами кръвотечението — попитах аз, — имаше ли някакъв друг секрет освен кръвта?

Той поклати глава.

— Само кръв.

— Никакви тъкани, никакви следи от плацента?

— Не. Но явно кървеше от дълго време. — Той огледа стаята, представяйки си всичко отново. — Дрехите й бяха много тежки. Сестрите се затрудниха при събличането.

— Момичето каза ли нещо смислено през това време?

— Всъщност не. Тя бърбореше несвързани неща — за някакъв стар човек, мисля. Нейния старец или просто някакъв старец. Не беше ясно и никой не обърна внимание.

— Не каза ли нещо друго?

Той поклати глава.

— Само когато й разрязваха дрехите, за да ги махнат. Опитваше се да се съпротивлява. Веднъж каза: „Не можете да постъпвате така с мен.“ А по-късно попита: „Къде съм?“ Но това бяха просто бълнувания. Тя не беше в съзнание наистина.

— Какво предприехте, за да спрете кървенето?

— Опитах се да го локализирам. Беше трудно и нещата изглеждаха доста объркани. Не можехме да осветим достатъчно добре. Най-накрая реших да я тампонирам и да се съсредоточа върху кръвопреливането.