Майкъл Крайтън - Аборт

— Аз.

— Не може ли да се разбере от аутопсията дали е бременна или не?

— Всъщност не, поне не в този случай. Много е заплетен.

— Е, такъв тест не е приет, но предполагам, че може да се направи. Колко месечна бременност?

— Четири вероятно.

— Четиримесечна? И не можете да определите по матката?

— Мърф…

— Да, може да се направи — каза той. — Няма да важи пред съд или нещо такова, но може да се направи.

— Ще го направиш ли?

— Това е всичко, което имаме в тази лаборатория — каза той. — Стероидни разтвори. Ти с какво разполагаш?

Не го разбрах. Погледнах го въпросително.

— С кръв или урина?

— О, с кръв. — Бръкнах в джоба си и извадих колбата с кръв, която бях събрал при аутопсията. Бях попитал Уестън дали мога да го направя, а той ми бе отговорил, че не го интересува.

Мърф взе колбата и я задържа пред светлината. Почука я с пръст и каза:

— Има достатъчно. Няма проблем.

— Кога ще имам резултата?

— След два дни. На разтвора му трябват 48 часа. Това е кръв от мъртва.

— Да. Страхувах се, че хормоните могат да се повредят, или нещо такова…

Мърф въздъхна.

— Колко малко помним. Само белтъците могат да се разградят, а стероидите не са белтъци, нали? Това ще бъде лесно. При бременност нивото на прогестерона нараства десет пъти. Равнището на естриола нараства хиляда пъти. Можем да констатираме такъв огромен скок, не се безпокой. — Той погледна към техниците си. — Дори в тази лаборатория.

Една от лаборантките реагира на предизвикателството:

— Имах навика да бъда акуратна, преди да получа измръзвания на пръстите.

— Извинения, извинения — усмихна се Мърфи.

Той се обърна отново към мен и взе колбата с кръв.

— Това ще стане лесно. Просто ще я излеем в стария разтварящ препарат и ще я оставим да се смеси — каза той. — Може би ще получим две отделни течности — за всеки случай, ако едната се замърси. От кого е?

— Кое?

Той размаха нетърпеливо колбата пред мен.

— От кого е кръвта?

— О, просто един случай — отговорих аз, вдигайки рамене.

— Четиримесечна бременност и не можеш да бъдеш сигурен? Джон, момчето ми, не се занасяй със стария си приятел, с противника си на бридж.

— Може би ще е по-добре, ако ти кажа след това.

— Добре, добре. Далеч съм от мисълта да ти се моля. Да бъде, както ти искаш, но ще ми кажеш, нали?

— Обещавам.

— Обещанието на патолога — каза той, ставайки на крака — напомня за вечността.

Последния път, когато някой ги е броил, е имало 25 000 названия на човешки болести и открити лекарства за 5000 от тях. Всеки млад лекар живее с мечтата да открие нова болест. Това е най-бързият и сигурен начин да се направи кариера в медицината. На практика е много по-добре да се открие някоя нова болест, отколкото да се намери лечение за стара — тогава лекарството е предмет на спорове и дискусии дълги години, докато новата болест се приема бързо и с готовност.

Луис Кар, още докато беше стажант, улучи джакпота: откри нова болест. Беше наистина рядка: наследствена дисгамаглобулинемия, засягаща вторичното делене. Намери я в четиричленно семейство, но не това беше важно. Важното беше, че Луис я откри, описа и публикува резултатите в Ню Ингланд Джърнъл ъф Медисин.

Шест години по-късно той вече беше професор в клиниката на Мем. Никой не се съмняваше, че ще бъде избран. Всичко беше просто въпрос на време, докато някой от персонала се пенсионираше и се освободеше кабинет.

Кар имаше добро работно място с оглед на статута му в Мем — то беше просто идеално за млад ентусиазиран интернист. От една страна, кабинетът беше тесен и затрупан с купчини списания, текстове и изследователски доклади, разхвърляни навсякъде. От друга, беше мръсен и стар, заврян в един отдалечен тъмен ъгъл на Калдър Билдинг, близо до Отделението за бъбречни изследвания. И като капак на всичко посред мръсотията и бъркотията седеше хубава секретарка, доста секси, способна и напълно недосегаема: нефункционалната й красота контрастираше на функционалната грозота на кабинета.

— Доктор Кар е на визитация — каза тя, без да се усмихне. — Той помоли да го почакате.

Влязох и седнах, след като преместих от стола стари броеве на Америкън Джърнъл ъф Експериментал Байолъджи. Няколко минути по-късно пристигна и доктор Кар. Беше облечен в бяла престилка, отворена отпред (клиничните професори никога не закопчават престилките си) и със стетоскоп около врата си. Яката на ризата му беше изхабена (професорите не са много добре платени), но черните му обувки блестяха (професорите са внимателни за нещата, които имат значение). Както винаги маниерите му бяха много хладни, много премислени и дипломатични.