Майкъл Крайтън - Аборт

Дори когато си взел всички предпазни мерки се притесняваш. Докато правиш аутопсията, винаги те гложди страхът, ужасяващата мисъл в дълбините на съзнанието ти, че обвинението или защитата ще поискат някаква информация, някакво решаващо доказателство, положително или отрицателно, което няма да можеш да предоставиш, защото не си взел предвид всички възможности.

По някаква отдавна забравена причина от вътрешната страна на вратите на Малори има два малки каменни сфинкса. Безпокоят ме всеки път, когато ги видя: присъствието им в сградата на патологията понамирисва на египетски помещения за балсамиране. Или нещо от този род.

Качих се на втория етаж да говоря с Алис. Тя беше кисела — аутопсията не била започнала поради някакво отлагане; всичко отивало по дяволите тези дни. Знаел ли съм, че се очаквала грипна епидемия тази зима?

Казах, че знам, и тогава попитах:

— Кой ще прави аутопсията на Керън Рандъл?

Алис се намръщи неодобрително.

— Изпратиха някакъв от Мем. Мисля, че името му е Хендрикс.

Бях изненадан. Очаквах по-голям специалист да се занимае със случая.

— Той вътре ли е? — попитах, кимайки към коридора.

— Да — каза Алис.

Тръгнах към двукрилата летяща врата, минах покрай фризерите отдясно, в които се съхраняваха труповете, и покрай старателно изписаната табела: „Влизането за външни лица забранено.“ Вратите бяха дървени, без стъкла. Влязох в залата за аутопсии. В далечния ъгъл разговаряха двама мъже.

Помещението беше голямо, мрачно, боядисано в зелено, с нисък таван и бетонен под. Тръбите отгоре бяха открити — тук не плащаха много за добрия му външен вид. Имаше пет маси от неръждаема стомана, всяка дълга по 1.83 м, грижливо подредени в редица. Те бяха леко наклонени, с борд по края. Надолу по масата постоянно течеше вода и се изтичаше в улей в долния й край. Водата течеше непрекъснато по време на аутопсиите, за да отмива кръвта и парчетата органична тъкан.

Огромният стар вентилатор с диаметър 90 см, закрепен на един матиран прозорец, беше добре запазен, както и малкият уред, който издухваше напарфюмирана миризма в залата, придавайки й фалшив боров аромат.

Отстрани беше съблекалнята, където патолозите можеха да съблекат всекидневните си дрехи и да облекат зелените униформи и престилки. Тук имаше наредени четири големи умивалника, а над най-далечния висеше табела: „Само за миене на ръце“. Останалите се използваха за миене на инструменти и образци. Покрай едната стена имаше етажерка с обичайните кабинетни принадлежности: ръкавици, епруветки за проби, консерванти, реактиви и фотоапарат. Необичайните спесименти често биваха фотографирани на място, преди да ги отстранят.

Когато влязох в залата, двамата мъже ме погледнаха. Те обсъждаха някакъв случай на далечната маса. Познавах слабо единия от тях — стажант на име Гафън. Беше много умен и скромен. Другия мъж не бях срещал. Предположих, че е Хендрикс.

— Здравей, Джон. Какво те води насам? — попита Гафън.

— Аутопсията на Керън Рандъл.

— Те ще започнат всеки момент. Искаш ли да се преоблечеш?

— Не, благодаря — казах, аз. — Само ще гледам.

Всъщност предпочитах да се преоблека, но идеята не изглеждаше добра. Единственият начин, по който можех да запазя ролята си на свидетел, бе да остана в цивилните си дрехи. Последното нещо, което исках, беше да бъда активен участник в аутопсията с възможност да повлияя на заключенията.

— Не мисля, че сме се срещали — казах на Хендрикс. — Казвам се Джон Бери.

— Джак Хендрикс.

Той се усмихна, но не ми подаде ръката си. Носеше ръкавици и беше пипал с тях тялото на мъртвата.

— Тъкмо показвах на Хендрикс някои физически особености — каза Гафън, сочейки трупа.

Той се отдръпна назад, за да мога да го видя.

Беше на младо чернокожо момиче, което е било твърде привлекателно, преди някой да му направи три големи кръгли дупки в гърдите и корема.

— Хендрикс прекарва цялото си време в Мем — каза Гафън. — Той не вижда често такива неща. Току-що обсъждахме какво могат да означават тези малки белези.

— Гафън посочи няколко зачервени одрасквания по тялото. (Имаше ги и по ръцете, и по краката.

— Предположих, че са от бодлива тел — каза Хендрикс.

Гафън се усмихна тъжно.

— Бодлива тел — повтори той.

Аз не казах нищо. Знаех от какво са, но знаех също така, че човек без опит никога не би се досетил.

— Кога я докараха? — попитах аз.

Гафън погледна Хендрикс, после каза: