Дийн Кунц - Ускорение

След като прибра стълбата, Били взе да влачи Котъл с помощта на въжето, завързано за увития труп. Прекара го до задната веранда и го смъкна по стълбите. Оказа се, че за да го натовари в багажника на колата, са нужни повече търпение и мускули, отколкото бе очаквал.

Погледна към мрачните гори, към строените в редици дървета-стражи. Нямаше усещането, че го наблюдават. Чувстваше се съвсем сам.

Макар че му се струваше безпредметно, той заключи къщата и откара колата в гаража. Като видя триона, бормашината и останалите инструменти, го обзе някакво ирационално желание да зареже предизвикателството. Прииска му се да вдъхне аромата на свежа дървесина, да изпита задоволството от добре направена сглобка.

През последните години беше изработил толкова много неща за къщата, за себе си — единствено за себе си. Ако сега трябваше да работи за другите, с какво друго да започне освен с това, от което имаше нужда — ковчези. Беше се подготвил за кариера в правенето на ковчези.

В мрачното си настроение Били сложи в колата още едно пластмасово платно, здраво въже, ролка солидно тиксо, фенерче и други необходими предмети. Върху и около увития труп постави няколко сгънати одеяла и празни кашони, за да замаскира издайническата му форма.

Очакваше го дълга нощ, изпълнена със смърт и гробарска работа. Плашеше го не само мисълта за убиеца, а и много други неща, скрити в мрака. Тъмнината поражда безкрайни ужасяващи образи в съзнанието на човека, но в същото време ни напомня за светлината, и това го изпълваше с надежда. Светлината. Каквото се случеше в предстоящите часове, той вярваше, че отново ще познае светлината.

Четири часа сън с помощта на викодин и бира не бяха достатъчна почивка. От ставането му бяха минали повече от дванайсет часа. Все още имаше запас от физически сили, но колелата на ума му, които дълго бяха работили на повишени обороти, вече не се въртяха така бързо, както преди, както му бе потребно.

Сигурен, че колата му не прилича на катафалка, каквато всъщност беше, Били спря пред малък магазин, отворен до късно. Главоболието му се засилваше и той си купи лекарство, както и опаковка кофеинови таблетки. На закуска беше изял две парчета кекс, а по-късно и сандвич с шунка. Поради недостига на калории се чувстваше слаб. В магазина предлагаха сандвичи във вакуумирана опаковка, имаше и микровълнова фурна за затопляне на храната. По някаква причина само при мисълта за месо започваше да му се повдига.

Били си купи шест шоколадови блокчета, за да си достави захар, шест други с фъстъци заради белтъчините и бутилка пепси, с което да изпие кофеиновите таблетки.

Като видя сладките неща, касиерката се пошегува:

— Да не би да празнувате Свети Валентин през юли?

— Не, Хелоуин — отвърна Били.

Върна се в колата и изпи лекарството срещу главоболие и другото, с кофеина. На съседната седалка лежеше вестникът, който бе купил в Напа. Досега не бе намерил време да прочете какво пише за убийството на Уинслоу. Между страниците на вестника бяха пъхнати и няколко статии от „Денвър Поуст“, които беше свалил от интернет в библиотеката. Джудит Кеселман, изчезнала завинаги.

Докато четеше разпечатаните статии, изяде две от десертчета. Имаше изказвания на университетски, държавни и полицейски служители. Всички, с изключение на полицаите, изразяваха увереност, че Джудит ще бъде намерена жива и здрава. Полицаите бяха сдържани в изявленията си. За разлика от учените, бюрократите и политиците, те не говореха празни приказки. Единствено те изглеждаха истински загрижени за съдбата на момичето.

Разследването се бе водило от детектив Рамзи Озгард. Някои от колегите му го наричаха Оз. По времето на изчезването на Джудит Озгард е бил четирийсет и четири годишен и вече бе получил три награди за смелост.

Вече на петдесет години, той вероятно все още работеше в полицията. За това можеше да се съди по единствената лична информация за него, публикувана в статиите — на трийсет и осем години Рамзи Озгард беше прострелян в левия крак. Имаше право да бъде пенсиониран на основание постоянна инвалидност, но той бе отказал. Освен това не куцаше.

Били искаше да говори с Озгард. Не можеше обаче да се представи с истинското си име, нито да говори от своя телефон.

Когато захарта, пепсито и кофеинът смазаха колелата на ума му, Били се отправи към дома на Лани Олсен. Вместо да паркира пред църквата и да повърви пеша, както бе направил предишния път, Били отиде с колата до самотната къща на края на уличката и прекоси задния двор, минавайки покрай стрелбището с балата сено.