Дийн Кунц - Ускорение

Преди час, в 1:44, убиецът беше позвънил на Били от тази къща. Телефонната компания щеше да има данни за това обаждане. Може би полицията щеше да го приеме за доказателство, че Били няма как да е бил тук по време на убийството. По-вероятно обаче бе да заподозрат, че той сам се е обадил на свой съучастник в собствената си къща с цел да заблуди следствието. Полицаите винаги подозират всички в най-лошото. Опитът им ги бе научил така.

В момента той не се сещаше какво да прави с данните в телефонната компания и реши да не мисли за това. Имаше по-спешни неща, над които да се съсредоточи. Като например да намери трупа, ако имаше такъв.

Не си струваше да губи време да търси двете бележки от убиеца. Ако не бяха унищожени, вероятно той ги бе намерил на масата или на плота, където лежаха портфейлът, монетите и мобилният телефон на Лани.

От горящата камина в тази топла лятна нощ можеше да се заключи какво е станало с бележките.

За едно от кухненските шкафчета бе залепена друга ръка на анимационен герой, която сочеше към крилатите врати и коридора.

Най-сетне Били беше склонен да тръгне по указания път, но смазващият страх го бе сковал. Това, че имаше оръжие и бе готов да го използва, не му вдъхваше достатъчно кураж да продължи веднага. Не очакваше да срещне откачалника. В известен смисъл убиецът щеше да е по-малко смразяващ от това, което Били очакваше да види.

Ромът го изкушаваше. Трите бутилки Гинес не бяха оказали никакъв ефект. Сърцето му биеше лудо, метаболизмът му бушуваше. Макар че почти не пиеше, напоследък му се налагаше да си напомня този факт толкова често, че вече се съмняваше в него да не е скрит алкохолик, който копнее да излезе наяве.

Смелост да продължи му даваше страхът, че няма да успее да продължи, и съзнанието за последиците, ако предадеше тази ръка карти на психопата.

Били излезе от кухнята и пое по коридора към преддверието. За щастие поне по стълбите не беше тъмно. Имаше осветление както на долната площадка, така и на горната.

Докато се качваше, той се сдържа да не извика Лани по име. Знаеше, че няма да получи отговор, а и гласът му вероятно щеше да му изневери.

Горният коридор водеше към три спални, баня и дрешник. Четири от петте врати бяха затворени. От двете страни на отворената врата на главната спалня имаше ръце на анимационни герои, сочещи към нея.

Били не желаеше да бъде направляван подобно на животно, което го тласкат към кланица, и остави главната спалня за накрая. Първо провери банята, после дрешника и другите две спални, в една от които беше чертожната маса на Лани. Не пропускаше да избърше с кърпата дръжките на всички врати, които докосваше.

Когато остана само едно място за оглед, той спря в коридора и се ослуша. И карфица да паднеше, щеше да се чуе. Нещо бе запряло в гърлото му и той не можеше да го преглътне. Не можеше да го преглътне, защото това нещо беше също толкова нереално, колкото и парчето лед, което се плъзгаше надолу по гърба му.

Влезе в главната спалня, където светеха две лампи. Тапетите на рози бяха избрани от майката на Лани и не бяха сменени след смъртта й дори когато няколко години по-късно синът й се бе преместил да спи тук. С времето фонът бе потъмнял и придобил приятен оттенък на бледо петно от чай. Кувертюрата беше една от любимите на Пърл Олсен — розова, с избродирани по краищата цветя.

Често по време на боледуването на госпожа Олсен, след сеансите с химиотерапия и омаломощаващото лечение с радиация, Били беше седял с нея в тази стая. Понякога просто й говореше или я наблюдаваше, докато спи. Често й четеше. Тя харесваше приключенски истории за авантюристи, разкази за колониална Индия, за гейши и самураи, за китайски властелини и карибски пирати.

Пърл беше напуснала този свят, а сега го бе напуснал и Лани. Облечен в униформата си, той седеше в едно кресло, с крака, подпрени на табуретка, и все пак го нямаше. Беше застрелян в челото.

Били не искаше да види тази гледка. Ужасяваше се, че тя ще се запечата в паметта му. Искаше да си тръгне. За бягство обаче не можеше да става дума. Нито преди двайсет години, нито сега, нито когато и да било. Тръгнеше ли да бяга, щяха да го последват и да го унищожат.

Ловът беше започнал и по неразбираеми за него причини той беше крайната плячка. Бързото бягане не можеше да го спаси, както не можеше да спаси лисицата. За да избяга от хрътките и ловците, лисицата се нуждае от хитрост и готовност да рискува.

Били не се чувстваше като лисица — по-скоро като заек. Но нямаше да бяга като заек.