Робърт Лъдлъм - Измамата Прометей

— Ние осрахме нещата, ако извините израза, г-н Брайсън. Или ако предпочитате г-н Джонас Барет, моля. Аз поемам цялата отговорност. Причината за идването ми е да ви се извиня лично. А и да дам обяснение.

Внезапно в съзнанието на Ник изплава далечен телевизионен кадър. Същият мъж говореше нещо, под него с бели букви бе изписано името и рангът му. Информация, скрита някъде дълбоко в мозъка за бъдеща употреба. Ами да, същият човек.

— Вие сте Хари Дън, заместник-директор на ЦРУ — рече Брайсън и си спомни още нещо: Дън бе давал показания пред конгресна комисия веднъж или дваж.

— Трябва да поговорим — отвърна мъжът.

— Нямам какво да ви кажа. Бих желал да ви препратя при когото трябва, но нямам никаква идея как да стане това.

— Вижте, не искам вие да казвате каквото и да е. Аз само моля да бъда изслушан.

— Онези горили ваши ли бяха?

— Да, мои, тоест наши — призна Дън. — Те са превишили правата си, както разбрах. А са ви и подценили. Сигурно са смятали, че след петгодишно отсъствие от активна служба вероятно сте поомекнали, така да се каже. Дали сте им добър урок и предполагам, че той в бъдеще ще им бъде обеца на ухото. Особено за Елридж, след като го позакърпят тук и там.

Дън се изсмя сухо. Нещо в гърлото му сякаш дращеше.

— Сега ви моля толкова любезно, колкото мога. Всичко е наред и законно — продължи Дън и бавно тръгна към верандата.

Брайсън седеше до парапета, сложил ръце на гърба — съвсем близо до втъкнатата отзад в колана на панталоните берета. Можеше да я извади и насочи за частица от секундата. По телевизията Дън бе изглеждал представителен, авторитетен. Сега му се стори смален и маловажен, а като че ли и дрехите му бяха възголеми.

— На никого не съм давал уроци — възрази Ник. — Само се защитих срещу двамина, които, изглежда, бяха сбъркали човека, а и очевидно бяха злонамерени.

— Добре ви е обучило Управлението. Готов съм да се подпиша под тези думи.

— А на мен ми се иска да разбера за какво става дума.

— Отлично разбирате. От вас би трябвало да се очаква сдържаност. Напълно естествено.

— Знаете ли, пак си мисля, че сте сбъркали човека — настоя Брайсън. — Стават такива неща — погрешна идентификация. Изобщо не разбирам за какво говорите.

Човекът от ЦРУ шумно въздъхна, а после се закашля хрипаво.

— За съжаление не всичките ви бивши колеги са така дискретни като вас или може би по-добрата дума е така принципни. Парите са изключително силен аргумент, господин Брайсън. При наличие на пари клетви и обещания за вярност и тайна отиват по дяволите, така да се каже, а аз говоря за сериозни пари. Никой от бившите ви колеги не е евтин.

— Сега вече съвсем не разбирам.

— Никълъс Лоринг Брайсън, роден в Атина, Гърция, единствен син на генерал Джордж Уинтър Брайсън и госпожа Брайсън — монотонно заговори шефът на ЦРУ. — Възпитаник на колежа „Сейнт Олбън“, Вашингтон, САЩ, на Станфордския университет и Джорджтаунския дипломатически институт. Вербуван още по време на следването в Станфорд от изключително дискретно действаща разузнавателна организация, позната на малцина посветени под името Управлението. Обучен от нея като оперативен работник и агент за специални задачи. Петнайсет години изключително успешна служба — с редица награди, — като се почне с операции от…

— Хубава биография — прекъсна го Брайсън. — Де да беше моя. Ние — академичните люде — понякога обичаме да помечтаем какво ли би било да поживее човек извън тези едва ли не манастирски бръшлянени стени.

Но сам знаеше, че играта загрубява. Легендата му бе създадена с цел да не привлича подозрения, а не да издържа на професионални проверки.

— Вижте, хайде да не си губим времето един на друг — рече Дън. — Във всеки случай, надявам се, че наистина разбирате — ние не ви желаем злото.

— Нищо не разбирам. Вие от ЦРУ, както съм чел къде ли не, имате километричен списък от методи да съсипвате хората. Куршум в главата — раз. Дванайсет часа на система с разни химикали или наркотик — два. Да споменавам ли онзи нещастник Нозенко, който имал глупостта да премине на наша страна, а? Посрещнахте го с цветя и фанфари, нали? Двайсет и осем месеца в изолатор под земята. Пречупили сте го като кибритена клечка, а като си помисля…

— Говорите за неща отпреди много години, Брайсън. Но аз напълно разбирам и приемам вашата подозрителност. Какво мога да направя, за да разсеем страховете и подозренията? Само кажете!

— Има ли нещо по-подозрително от необходимостта да бъдат разсейвани нечии подозрения?