И в брака ли има „ранни предупредителни симптоми“ — болезнено помисли Брайсън. И докато Уолър продължаваше да говори тихо, разумно и логично, в съзнанието му нахлуха противоречиви чувства и на първо място го обзе ярост.
— Моите умения…
— Не говоря за огромния пакет умения, които притежаваш. Що се касае до оперативната работа, от теб по-добър няма, дори и сега. Аз ти говоря за друго нещо — самозадръжката, способността да се въздържаш, когато си под напрежение. Способността да НЕ действаш. Това е първо и основно качество. А ти си го изпуснал.
— Значи може би ще ми се наложи известна отпуска — изтърси Брайсън и сам се намрази заради отчаяната нотка, която усети в гласа си.
— Управлението няма такава практика — сухо отвърна Уолър. — Творчески отпуски, ваканции за възстановяване, знаеш това, Ник. Работиш тук от доста време. Но виж какво — вече десетилетие и половина ти си творил история. Сега можеш да се посветиш на проучването й. Да напишеш студии. Аз ти връщам живота отново, Ник.
— Животът ми ли — с мъка повтори Брайсън. — Значи говориш за пенсиониране…
Уолър се облегна на стола, разпери ръце.
— Не си ли чувал за битието на Джон Уолис — един от най-големите ръководители на шпионски мрежи в Англия през XVII век? Той бил истински магьосник в занаята — успял да дешифрира посланията на роялисти до парламентаристи някъде около 1640 година. Той е един от създателите на английската Черна камара, нещо като нашата АНС. А когато се оттеглил от службата, използвал талантите си и преподавал геометрия в Кеймбридж, където и станал професор. Помогнал за създаването на съвременната висша математика и диференциалното смятане. Всъщност той модернизирал тогавашното образование и отворил пътя на бъдещето в него. Сега кажи ми честно — кой е по-важен в случая — Уолис Шпионина или Уолис Учения? Оттеглянето от оперативна работа не означава непременно да се превърнеш в уморен кон, когото завинаги отпращат в зелените пасбища.
Ето ти пак любимата приказка на Уолър за уморения кон и пасището. Това при него бе нещо като редовна притча за отбиване на номера и Брайсън се изсмя вътрешно на абсурдността й.
— Е, добре де, какво мислиш, че мога да работя аз? Да стана шеф на охраната на някой склад, да обикалям нощем паркингите с патлак и палка, така ли?
— „Integer vitae, scelerisque purus non eget Mauris jacuiis, neque arcu, nec venenatis gravida saggitis pharetra“ — ерудирано цитира Уолър. — Значи следното: „Чистият по душа и негреховен човек не се нуждае от мавританско копие, нито от лък, нито пък от тежък колчан с ловни стрели.“ Това е Хораций, ако се досещаш. В нашия случай всичко е вече уредено. В „Удбридж колидж“ търсят лектор — класика, древна история, Близкия изток. И току-що си намериха не кандидат, а истинска звезда в този предмет. Ти нали си го учил предмета, имаш следдипломна квалификация, езиково си майстор. Какво повече. Идеално попадение, нали?
Брайсън получи странно усещане: все едно се отделя от самия себе си, както понякога му се бе случвало по време на оперативна задача. Напуска тялото си, сякаш излита от него и се рее над сцената на действие, като наблюдава събитията с трезво и пресметливо око. Често си бе мислил, че може да го убият: това, обективно погледнато, бе една възможност, която не биваше да пренебрегва, и затова често бе планирал какво трябва да се направи предварително. Но никога не бе предполагал, че ще го уволнят. И че ще го направи именно неговият ментор и любим учител, като по този начин раздялата със службата ще придобие съвсем личен и още по-болезнен характер.
— Това е просто част от служебните пенсионни схеми — продължи да обяснява Уолър. — Човек без работа за какво да мисли, освен за бели, нали така казват хората? Практично, пък и доказано от наблюдения и опит. Дай на пенсиониран агент една кръгла сума пари и го остави да линее и ето ти готова беля. Със сигурност ще хлътне и ще се забърка в някоя каша. Затова си мисля, че имаш нужда именно от някакъв проект, с който да се захванеш. А какво по-хубаво от учебна дейност. Ти си роден учител — това си го доказал в работата си и то е една от причините за успехите ти.
Брайсън мълчеше и мислеше. Опитваше се да прогони доста неприятен спомен за една операция в малка латиноамериканска провинция и най-вече образа на едно лице, гледано през кръстоската на снайперски мерник.
Лицето бе на негов „ученик“ — деветнадесетгодишен хлапак на име Пабло от индиански произход, когото бе обучил да обезопасява, но и да зарежда експлозиви. Смело, здраво и много честно момче. Родителите бяха селяни от едно планинско поселище, току-що превзето от маоистки партизани. Ситуацията бе неприятна — научат ли бунтовниците, че хлапакът помага на техните врагове, веднага ще убият бащата и майката. При това по крайно жесток и изобретателен във варварството си начин — това бе типично за тях отмъщение. Момчето се бе колебало дълго, разделено от двояката си лоялност, и накрая бе решило, че е длъжно да се върне, за да спаси родителите си. Което означаваше да разкаже на бунтовниците всичко, което знае за враговете им, включително и имената на други хора, сътрудничили с официалната власт. Кораво, но честно момче, уловено в неприятен конфликт, от който лесно измъкване няма. И така се получи, че се наложи Брайсън да насочи към него снайпера. И да се взре в лицето на един попаднал в трудно положение, онеправдан и много уплашен младеж — неговия собствен „ученик“ Пабло. Брайсън бе отместил поглед чак след като натисна спусъка.
Читать дальше