Робърт Лъдлъм - Клопката на Тривейн

— Радвам се, че си спомняш. Но той не е успял.

— Не мисля така… Защо, Анди, защо?

— Не знам, Хил. Но ще разбера.

— Къде беше ти?

— Претърпях пътно произшествие. Поне така си мислех. Сега вече не съм сигурен.

— Какво ще правим?

— Не „ние“, Хил. Аз. Трябва да стигна до един човек във Вашингтон. Не искам да имаме нищо общо с тях.

— Не те разбирам.

— Нито пък аз, в действителност, но мисля, че съществува връзка.

— Президентът е в Кемп Дейвид, господин Тривейн. Съжалявам, не е удобно да се срещнете с него сега. Какво се е случило?

Тривейн каза на Роберт Уебстър какво се е случило с жена му. Помощникът на президента беше безмълвен.

— Чухте ли ме какво ви казах?

— Да… Да, чух ви. Това е ужасно.

— Това ли е всичко, което може да кажете? Знаете ли какво ми казаха президентът и Хил миналата седмица?

— Имам някаква представа. Шефът и аз обсъдихме, обясних ви това.

— То свързано ли е? Искам да знам дали това е свързано. Имам право да знам!

— Не мога да ви отговоря. Не мисля, че и той може да ви каже. В „Плаца“ ли сте? Ще ви се обадя след няколко минути.

Уебстър затвори, а Андрю Тривейн сграбчи телефона. Всички те можеха да вървят по дяволите! Събранието в Сената беше насрочено за 2,30 на другия ден след обед, и той ще им каже на всичките да вървят по дяволите! Филис не беше част от сделката! Сделката не беше чак толкова важна. Той ще сравни със земята тези копелета в 2,30 утре както никога досега. И след това ще свика една пресконференция. Той ще даде на тази проклета страна да разбере, какви прасета населяват един град, наречен Вашингтон.

Той не се нуждаеше от никого. Той беше Андрю Тривейн!

Постави телефона на мястото му и отиде към леглото. Филис спеше. Седна на един стол и погали косата й. Тя отново помръдна леко, започна да си отваря очите, но след това отново ги затвори. Беше преминала през хиляди изпитания, а сега и това!

Телефонът иззвъня и той уплашено и ядосано вдигна глава.

Затича се към него.

— Тривейн! Президентът е. Току-що чух… Как е жена ви!

— Спи, сър — Тривейн се учуди на себе си как успя сред толкова много мъка все още да има присъствие на духа и разума, за да каже „сър“.

— Бога ми, момче, нямам думи! Какво мога да ви кажа! Какво мога да направя?

— Освободете ме, господин президент. Защото ако не го направите, утре след обед ще разкажа много неща пред сената и извън него.

— Разбира се, Андрю. Разбира се от само себе си. — Президентът на Съединените щати направи пауза преди да продължи по-нататък. — Тя добре ли е? Жена ви е добре нали?

— Да, сър… Беше… Мисля, че беше терористичен акт. Отвратителен… Нещо отвратително. — Тривейн трябваше да задържи дишането си. Страхуваше се от думите, които можеха да излязат от устата му.

— Тривейн, чуй ме! Андрю, послушай! Може би никога няма да ми простиш за това, което ще ти кажа сега. Ако се чувстваш достатъчно силен, ще приема последствията и ще очаквам най-острите ти упреци утре. Няма да те опровергавам. Но сега трябва да помислиш с главата си. Аз трябваше да го правя хиляди пъти — не така както ти сега, а когато болеше ужасно много… Страната знае, че ти си избран. Сега събранието е само една формалност. Ако им кажеш да вървят по дяволите, как ще го направиш без да причиниш болка на жена си!… Не разбираш ли? Те искат точно това!

Тривейн въздъхна дълбоко и спокойно отговори:

— Нямам никакво намерение да наранявам отново жена си или да позволя да ни засегнете. Аз не се нуждая от вас, господин президент. Ясен ли съм?

— Разбира се, че сте. И съм напълно съгласен, но аз се нуждая от вас. Казах ви, че ще има грозни и неприятни неща.

— Грозни! Грозни! Тази проклета, ужасна дума!

— Да, грозни! Тривейн изкрещя ожесточено в слушалката.

— Аз мисля, че трябва да помислиш върху това, което се случи… Ако може да се случи на теб като един от най-добрите, помисли какво може да се случи на останалите. Трябва ли да спрем до тук? Това ли трябва да направим?

— Никой не ме е избирал за нищо! Аз не съм задължен да се подчиня. Не искам това да ме засяга повече.

— Но знаете, че ви засяга. Не ми отговаряйте сега. Помислете… Моля ви поговорете с жена си. Мога да отложа събранието с няколко дни.

— Няма да има никакъв смисъл, господин президент. Искам да напусна играта.

— Помислете върху това. Ще ви помоля да ми дадете няколко часа. Кабинетът иска това. Говоря ви като човек, а не като вашият президент. Както и да е, ще ви кажа, че аз настоявам. Текстът е написан. Не можем да се отметнем. Но като човек разбирам вашия отказ. Предайте моите най-искрени съжаления и най-добри пожелания на жена си… Лека нощ, Андрю.