Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

Независимо от това възражение «Контраудар!» е безспорен успех за автора. В предишните си книги Чансълър показа, че е способен да дърпа конците на сюжета с такава бързина, че читателят едва успява да прелисти страниците. Тук той внася неподозирана дълбочина в развитието на образите.

По мнението на специалисти пространните познания на Чансълър в областта на контрашпионажа са близки до истината. Независимо от допуснатата грешка.

Той прониква в съзнанието и предугажда действията на хора, въвлечени в ужасяваща история, която нескрито напомня расовите вълнения, довели до редица убийства в Бостън преди няколко години. Чансълър се оформя като първокласен белетрист, който владее материала си, познава в дълбочина събитията и предлага нови, потресаващи заключения.

Сюжетът е измамно прост: за изпълнението на задача е избран човек, видимо неподходящ за нея. Той получава солидна подготовка в ЦРУ, но по време на обучението му никой не прави опит да поправи един негов основен недостатък. Скоро разбираме, че този недостатък е нарочно търсен, за да предизвика гибелта му. Заговор в заговора.

И тук отново, както в предишните книги на Чансълър, ние си задаваме въпроса: дали не е истина всичко това? Възможно ли е? Така ли е било в действителност?…“

Есен. Областта Бъкс приличаше на море в жълти, зелени и златисти багри. Чансълър се облегна на капака на сребристия си спортен автомобил и небрежно преметна ръка през рамото на жената до него. Лицето му бе понаедряло, изсечените му черти не контрастираха така, както преди, бяха омекотени, но все пак остри. Гледаше бялата къща в подножието на виещ се път, прорязан сред меко нагънатия релеф на полята. От двете страни пътят бе ограден от висока бяла ограда.

Момичето, хванало нежно ръката, с която Чансълър го прегръщаше през рамото, бе погълнато от същата гледка. То бе високо, кестенявите му коси меко се спускаха надолу и обрамчваха нейното изящно и същевременно странно волево лице. Казваше се Катрин Лоуъл.

— Точно както ми го описа — каза тя, като стисна здраво ръката му. — Красиво е. Великолепно.

— Или, казано с други думи — отвърна Чансълър и погледна към нея, — адски е приятно.

— Вече си купил къщата, нали? — погледна го тя. — Не само си проявил интерес, а си я купил?

Питър кимна.

— Имах и конкуренция. Един банкер от Филаделфия беше готов веднага да даде капаро. Трябваше да реша на място. Ако не ти харесва, сигурен съм, че той ще я купи от мен.

— Не ставай глупав, къщата е възхитителна!

— Не си я видяла отвътре!

— И това ми стига.

— Добре. И без това предпочитам да ти я покажа на връщане. Собствениците ще се изнесат до четвъртък. И дано, защото в петък сутринта чакам огромна пратка от Вашингтон. Ще пристигне направо тук.

— Копията ли?

— Дванадесет кашона от Правителствената печатна служба. Морган ще изпрати камион. Цялата история на Нюрнберг, според архивите на трибунала на Съюзниците. Можеш ли да се досетиш какво ще бъде заглавието на книгата?

Катрин се засмя.

— Просто си представям как Тони Морган крачи из кабинета си като гъвкава котка в сивия си костюм. Изведнъж прави скок към бюрото си и крясва така, че подплашва всички в сградата: „Измислих! Този път нещо по-различно! Ще я наречем «Нюрнберг!». С удивителна накрая!“

Питър се разсмя заедно с нея.

— Недей да злословиш по адрес на моя свещен редактор!

— Никога! Ако не беше той, сега щяхме да се нанасяме в пететажен блок без асансьор, а не във ферма, строена за богат земевладелец.

— И за съпругата на богатия земевладелец.

— И за неговата съпруга. — Катрин стисна ръката му. — Като каза камион, се сетих, не трябваше ли вече да има фургони с багаж пред къщата?

Чансълър се усмихна някак си смутено.

— С изключение на някои изрично упоменати предмети, трябваше да я купя с цялата покъщнина. Собствениците се преместват да живеят по Карибското крайбрежие. Ако не ти харесва мебелировката, можеш да изхвърлиш всичко.

— Господи, на каква широка нога живееш!

— Нали сме богати! — добави Питър, но не като въпрос. — Без повече коментари, моля. Хайде, да тръгваме. Имаме още три часа по магистралата и още два след това. Скоро ще се стъмни.

Катрин се извърна към него, вдигна лице, устните й почти го докоснаха.

— С всяка миля ще ставам все по-припряна. Ще получа тикове от нерви и докато пристигнем, ще пелтеча. Мислех, че ритуалният обред на представянето пред родителите е вече отживелица.