Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

Питър не откъсваше изумения си поглед от дипломата. Беше смутен, мислите му се блъскаха нерешително, едва успя да повтори една-едничка дума:

— Роман?

— Да. Струва ми се, отново се връщаме към неизправния карбуратор, колкото и неприятна да е аналогията. — Сейнт-Клеър се намести в стола си. — Вие признахте, че писаното слово не ви плаши. Цял живот сте гледали как белият лист се изпълва с думи. Преработете дисертацията в друго направление, с друг подход към събитията, който не изисква придържане към научни норми.

Питър леко въздъхна: думите на Сейнт-Клеър го бяха накарали да онемее и да не може да си поеме дъх.

— Роман?! И през ум не ми е минавало!…

— Допускам, че тази мисъл ви е спохождала, макар и несъзнателно — прекъсна го дипломатът. — Все пак не сте се подвоумили да съчините действия и реакции в техен отговор там, където ви е било нужно. А господ е свидетел, че разполагате с материал за истински увлекателна история. Попресилена естествено, но не без качества за едно приятно четиво през неделните следобеди, когато човек се е изтегнал на дивана. Оправете карбуратора. Това е по-различен двигател. Не му трябва толкова гориво, но носи същото удовлетворение. А някой може и да прояви интерес към написаното. Но не към сегашната ви работа. Честно ви говоря, така е.

— Роман! Ама че работа!

Мънро Сейнт-Клеър се усмихна. Погледът му бе все така странно недосегаем и безразличен.

Следобедното слънце потъна зад хоризонта, дълги сенки се протегнаха по зелените морави. Сейнт-Клеър стоеше до прозореца, взрян в квадратните очертания на двора. Във ведростта на пейзажа имаше някакво предизвикателство: тя изглеждаше неуместна в един свят, изпълнен с толкова бурни противоречия.

Можеше да си тръгне от Парк Форест. Бе изпълнил задачата си, макар и не напълно, финалът бе приемлив за деня.

Приемлив… в рамките на измамата.

Погледна часовника си. Бе изминал час, откакто обърканият Чансълър напусна кабинета му. Дипломатът се приближи до бюрото си, седна и взе телефона. Набра 202, кода за района, и после още седем цифри. След миг по линията се чуха две изпуквания, последвани от продължително бръмчене. За непосветените този звук би означавал повреда в линията. Сейнт-Клеър набра още пет цифри. Последва превключване и се чу глас:

— Тук „Инвър Брас“. Включени сте за магнитофонен запис. — В гласа се долавяше твърдото бостонско „а“, но интонацията бе средноевропейска.

— Обажда се Браво. Свържете ме с Генезис.

— Генезис е в Англия. А там минава полунощ.

— Боя се, че ще трябва да го обезпокоим. Имате ли безопасна връзка?

— Да, ако все още е в посолството. Иначе трябва да звъня в Дорчъстър. За там гаранции нямам.

— Опитайте в посолството, моля.

Линията заглъхна, докато в централата на „Инвър Брас“ превключваха. След три минути се разнесе друг глас. Той звучеше ясно, без смущение, сякаш идеше долу от улицата, а не от четири хиляди мили разстояние. Гласът бе нисък, развълнуван, но в него се долавяше уважение. И нотка на страх.

— Генезис слуша. Току-що си тръгвах. Какво има?

— Всичко е наред.

— Слава богу.

— Дисертацията бе отхвърлена. Внуших на членовете на съвета, в лични разговори, разбира се, че това е абсолютна глупост и че ще станат за смях в университетските среди. Те са чувствителни на тази тема, както може да се очаква. И твърде посредствени.

— Радвам се. — Последва пауза от Лондон. — А той как реагира?

— Както предполагах. Прав е и го знае. Затова е като убит. Не възнамеряваше да се предаде и да спре дотук.

— А след срещата ви?

— Надявам се, че промени позицията си. Новата идея залегна дълбоко в съзнанието му. Ако стане нужда, ще му помогна косвено, ще го свържа с разни хора. Но може и да не се наложи. Той е човек с въображение и което е по-съществено — възмущението му е искрено.

— Убеден ли сте, че това е най-добрият вариант?

— Абсолютно. Иначе би продължил да събира материал и да се рови из отдавна забравени събития. Не бихме желали да представи дисертацията си в Кеймбридж или Бъркли, нали?

— Разбира се. И може би никой няма да прояви интерес към това, което ще напише, дори да го публикува. Вярвам, че за това бихме могли да се погрижим.

Сейнт-Клеър присви очи.

— Моят съвет е да не се бъркаме. Иначе ще се отчае още повече и ще се върне към старото. Нека събитията се развият естествено. Ако наистина я преработи в роман, ще се надяваме на малък тираж като за творба на аматьор. Той ще си каже всичко, което има за казване, и ще се получи посредствена проза, с обичайното въведение, че героите нямат нищо общо с живи или умрели личности. Всяка намеса ще събуди въпроси, което не е в наш интерес.