Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

— Да работя някъде в областта на информацията. Без да знам точно къде.

— Но ето че идвате в този университет, за да защитите дисертация по история. Значи, сте променили решението си?

— Не е така. Твърдо решение въобще не съм имал. — Питър отново се усмихна, този път с известно смущение. — Родителите ми ме имат за професионален студент. Не че са против, разбира се. До дипломирането си получавах стипендия. Служих във Виетнам и сега правителството плаща за ученето ми тук. Занимавам се и с преподавателска работа. Да ви призная честно, наближавам трийсетте, а още не съм решил твърдо с какво ще се занимавам. Но не мисля, че съм изключение в днешно време.

— Ако се съди по дипломната ви работа, проявявате склонност към научна дейност.

— Може и така да е било, но сега вече — не!

Сейнт-Клеър го погледна:

— Разкажете ми нещо за дисертацията си. Правите смайващи намеци и твърде обезпокоителни изводи. Ь същност вие обвинявате много от лидерите на Западния свят — както и техните институции, — че са затваряли очите си преди четиридесет години пред Хитлеровата заплаха и дори в нещо по-лошо: че пряко или косвено са финансирали Третия райх.

— Не от идеологически съображения, а за икономически изгоди.

— Сцила и Харибда?

— И така може да се каже. А в наше време това се повтаря…

— Въпреки становището на научния съвет — прекъсна го Сейнт-Клеър — трябва да сте се поровили доста из документите. Разполагате ли с много материали?

Какво ви накара да започнете? Ето това трябва да знаем, защото сме сигурни, че няма да ви позволим да продължите. Не сте ли оръдие в ръцете на хора, решили да потърсят отплата след толкова години? Или по-лошото — нима чиста случайност е причината за това безобразие? Ние можем да контролираме източниците. Можем да ги унищожим, можем да ги фалшифицираме. Но не сме в състояние да контролираме случайностите. Или безобразията, родени от случайности. Но все едно, вие няма да продължите, мистър Чансълър. Трябва да намерим начин да ви спрем.

Чансълър не отговори веднага. Въпросът на стария дипломат бе неочакван.

— Материали ли? Много повече, отколкото предполага комисията, и много по-малко, отколкото е нужно, за да се обосноват известни заключения. Това е най-честно казано.

— Честно е наистина. Ще ми посочите ли някои конкретни извори? Предлагате оскъдна библиография.

Изведнъж Питър се смути. Срещата, която започна като разговор, се превърна в разпит.

— Нима това е важно? Предлагам кратка библиография, защото това бе желанието на хората, с които разговарях.

— Обезателно трябва да се съобразите с желанието им. Не използувайте никакви имена. — Старият дипломат се усмихна. Беше изключително обаятелен.

На нас имена не са ни нужни. Те лесно могат да се разберат, стига веднаж да разкрием от кои области са източниците. Дори ще е по-добре да не търсим имена. Много по-добре. Шушуканията отново ще започнат. Съществуват и по-добри начини.

— Добре. Разговарях с хора, които са заемали отговорни постове в периода 1923–1939 година. Работили са в правителството — най-вече в Държавния департамент и в областта на индустрията и банките. Срещнах се с пет-шестима бивши висши офицери от Военната академия и разузнаването. Но никой, мистър Сейнт-Клеър, никой не ми позволи да цитирам името му.

— Те ли ви снабдиха с толкова материали?

— Голяма част научих от онова, което те не пожелаха да обсъждат с мен. Както и от откъслечни фрази, случайни бележки, които не винаги бяха… с логична връзка, но ми носеха информация. Повечето от тези хора са вече възрастни, всички или почти всички — пенсионери. Мисълта им се рее. Спомените им бяха разкъсани. Печална история… Те са… — Чансълър млъкна. Не знаеше как да продължи.

Вместо него продължи Сейнт-Клеър:

— С една дума, озлобени дребни чиновници и бюрократи, които живеят с мизерни пенсии. Подобни обстоятелства често раждат жлъчни, а не рядко и изопачени спомени.

— Не мисля, че сте справедлив. Всичко, което съм научил и написал, е истина. Затова, който прочете дисертацията ми, ще узнае кои са били тия корпорации и как са действували.

Сейнт-Клеър пропусна това изявление покрай ушите си, сякаш въобще не го чу.

— Как се добрахте до тези хора? Кое ви тласна към тях? Как си уредихте срещи с тях?

— Баща ми ме упъти към някои, а после покрай първите няколко души се свързах с останалите. Като верижна реакция — едните водеха към други.

— Баща ви ли казахте?