Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

Питър скокна в „Мерцедеса“ и тресна вратата. Пръстите му бързо натиснаха ключалката. Мъжагата от камиона бе само на стъпки след него, желязото високо във вдигнатата му ръка. Моторът на „Мерцедеса“ избръмча. Чансълър включи на скорост и натисна газта докрай. Машината „450 SEL“ отскочи напред като след експлозия. Питър хвана яко волана, изви го встрани, за да не скокне върху бордюра, после го изправи и полетя напред.

Това бе кошмар! Страхотен, мъчителен кошмар!

Вече повече от час седеше в хола на своя апартамент, Светеше само лампата върху пианото. Шумът на нюйоркската вечер нахлуваше през леко открехнатия прозорец. Той имаше нужда от въздух, а шумът от улицата му действуваше успокояващо. Непрекъснато го обливаше пот, макар в стаята да бе прохладно.

Трябваше непременно да надвие паниката, която го бе обзела. Трябваше да размисли. Някой явно се стремеше да го лиши от разсъдък. Той трябваше да реагира. Ще проследи ужасната маска. Ще се върне по черния път в Мериленд, където маската се появи за първи път. Как ли се казваше онзи патрулиращ полицай в Роквил? Конъли? Доноуван? Той бе дал името му на бюрото за наемни коли, ще позвъни и ще ги попита. После ще се свърже с този полицай и ще поиска да узнае…

В тоя миг телефонът иззвъня. Чансълър трепна и подскокна от стола. Сигурно се обаждаше конгресменът от Вирджиния. Никой друг не знаеше, че е в града. Роулинс бе казал, че ще позвъни вечерта, за да се уговорят за часа и мястото на срещата.

— Ало?

— Питър?

Беше Джошуа Харис. Чансълър съвсем бе забравил за него.

— Хей, прощавай, приятелю. Имам проблеми. Току-що пристигнах.

— Какво пак се е случило? — Нескрита тревога прозвуча в гласа му.

— Аз… — Не, реши да не казва на Джошуа. Поне засега. Всичко бе толкова объркано. — Нищо сериозно. Колата се повреди. Загубих доста време. Ти къде си?

— Тъкмо се готвех да тръгвам за ресторант „Ришельо“, нали си спомняш?

Да, спомни си. Но не можеше да седне и спокойно да се храни в елегантния ресторант. Щеше да откачи от терзание дали да довери всичко на своя литературен агент.

— Ще имаш ли нещо против да отложим с един ден срещата, ако това не обърква твоите планове? Да си кажа правото, работих от четири и половина сутринта до пет следобед. После шофирах… Сили нямам.

— Значи, книгата за Хувър върви, така ли?

— По-бързо и по-леко, отколкото си представях.

— Чудесно, Питър. Радвам се за тебе. Чудно защо Тони нищо не ми е казал?

Чансълър кротко промълви:

— Той не знае. Написах му страшно обширна анотация. Ще му трябват няколко дни да я прочете.

Защо, по дяволите, не си признае, че вече е започнал проклетата книга?

— Разбира се, ще ми дадеш и на мен екземпляр. Не винаги ви вярвам и на двамата, които общувате с толкова думи.

— Утре вечер, обещавам ти.

— До утре тогава. Аз ще отменя резервацията. Лека нощ.

— Лека. — Чансълър затвори телефона и се приближи до прозореца с изглед над Седемдесет и първа улица. Кварталът му бе приятен, ограден с дървета, един от тези квартали, които в съзнанието на нюйоркчани са свързани с други времена от историята на града. Щом погледна през прозореца, веднага очите му спряха върху някакъв образ. Знаеше, че това е нереално, че е видение, но с нищо не можеше да го пропъди. Образът бе на зловещата маска от „Континентала“. Ужасната маска на онова лице! Огромните очила бяха вперени право в него, зад тях невидими очи, ярко червило, внимателно изписано сред напукана бяла пудра.

Питър затвори очи и опипа челото си. Какво щеше да прави, преди да позвъни Джош? Трябваше да се пребори с този влудяващ образ в стъклото. Телефонът! Ще използува телефона.

В този момент той иззвъня. Но нали звънна преди малко? Тогава защо звънеше отново? Звънеше, наистина звънеше. О, господи! Трябва да си легне. Слепоочията му пулсираха от болка, не бе сигурен… Вдигни телефона! Той се запъти към него.

— Чансълър?

— Да.

— Тук е Роулинс. Как се чувствувате рано сутрин?

— Това коронната ви шега ли е?

— Моля?

— Сутрин работя.

— Това не ме засяга. Знаете ли онова място в Ню Йорк — „Клойстърс“? 9 9 Музей на открито в Ню Йорк. — Б. р.

— Знам. — Питър потръпна. И това ли бе някаква жестока шега? „Клойстърс“ бе любимото място на Кати. Колко неделни летни дни бяха прекарали по зелените морави. Но Роулинс не знаеше това. Или пък?…

— Бъдете там в пет и половина сутринта. Влезте през западния вход. Ще е отворен. Тръгнете по пътечката на север, която води към двор, на около стотина метра на-горе. Там ще ви чакам. — После телефонът замълча.