Дейвид Балдачи - Хладнокръвният Стоун

Делта Даун се казваше кучето на Рубън, чиято порода си оставаше загадка за всички.

— Няма да повярваш какво направи с банята ми — понижи глас той. — Прилича на нещо, което можеш да видиш само в женските списания. Толкова съм притеснен, че дори престанах да пикая там.

— Нямам място за него, Рубън — въздъхна Стоун. — В момента къщата ми е претъпкана.

— Знам, затова ти се обаждам. Предлагам да взема Пади, а Милтън да дойде при теб. Струва ми се, че старецът е много по-подходящ квартирант за мен.

— Сега не е време да мислим за подходящо съжителство, а как да останем живи! — отряза го Стоун. — По тази причина Пади не бива да се мотае насам-натам.

— Добре де — въздъхна Рубън. — Ще гледам да издържа още малко тоя чистник. Но междувременно няма да е зле да заковем гадния Багър, защото Милтън вече спомена, че ще ми трябват нови дрехи. Ще ми дойде твърдо много, да знаеш!

Няколко часа по-късно Кейлъб се появи от банята, облечен със същите дрехи, които носеше предишния ден. Изглеждаше ядосан и смачкан.

— Снощи онези типове казаха ли нещо, като нахлуха в дома ти? — попита го Стоун.

— О, да — потвърди с нежелание библиотекарят. — Казаха, че ще ми прережат гърлото, ако гъкна. Имай предвид, че преди да им отворя, се готвех да изпия чаша хубаво шери и да препрочета началните страници на „Дон Кихот“.

— Казаха ли, че работят за Джери Багър? — попита Стоун.

— Не, не казаха нищо. И не беше нужно, защото държаха пистолети.

— Нещо за Анабел?

— Не, защо?

— А да са споменали името Джон Кар?

— Кой е той?

— Няма значение. Интересува ме дали са споменали името му.

— Не.

Стоун така и остана в неведение дали похитителите са търсили Анабел или Джон Кар. Напълно възможно беше да са го открили чрез Кейлъб, когото беше посещавал в библиотеката неведнъж. Всички автоматично приеха, че тези хора са от горилите на Багър, но съвсем не беше изключено да се окажат част от екипа, който методично избиваше бившите членове на „Три шестици“. Същият екип, който беше ликвидирал Картър Грей. Но, от друга страна, ако тези хора преследваха него, те със сигурност щяха да открият новата му самоличност и къщичката в гробището.

— Какво ще правя сега? — прекъсна размишленията му Кейлъб. — Още преди десет минути би трябвало да тръгна за работа, но нямам нито чисти дрехи, нито тоалетни принадлежности.

— Обади им се и кажи, че си болен! — изръмжа Стоун, ядосан от прекъсването.

— Добре, за днес това може да мине. Но утре, вдругиден?

— Имаш ли да вземаш отпуск?

— Да, но аз съм държавен служител. Не мога да го взема просто ей така. Трябва да бъде планиран предварително, със съответното уведомление.

— Утре ще мислим за това — отсече Стоун. — Засега стой тук и почивай.

— Да почивам ли? — възкликна Кейлъб. — След като ме отвлякоха и едва не ме убиха?! След като бях лишен от дом и работа, защото някакъв маниак е тръгнал да ме преследва?! Как можеш да говориш за почивка?

— Тогава си прережи вените! — изръмжа Стоун и тръгна към вратата. — Решението е твое!

— Къде отиваш?

— Да се видя с един приятел.

— Страхотно! Междувременно можеш да кажеш на Анабел, че имам нужда от приятели като нея точно толкова, колкото от колоноскопия без упойка!

— Хей, какво става тук? — попита Пади, появил се от банята с мокра коса.

— Кейлъб тъкмо се канеше да ти приготви закуска — отвърна Стоун. — Нали, Кейлъб?

— Какво?!

Пади погледна библиотекаря и се усмихна.

— Много мило от твоя страна.

За миг Кейлъб изглеждаше на ръба на истерията, но в следващия успя да се овладее. През нощта Стоун му беше разказал всичко за Пади, включително и факта, че е пътник.

— Е, нали съм слуга на обществото — примирено промърмори той.

— В такъв случай ви оставям — побърза да каже Стоун.

Излезе от гробището с неприятното предчувствие, че след снощните премеждия Анабел отново е изчезнала. Но половин час по-късно с облекчение установи, че тя се намира в стаята на новия си хотел и закусва.

Сипа му чаша кафе и седна на ръба на леглото по хавлия. Изглеждаше уморена и нервна.

— Как е Пади?

— Струва ми се, че е много по-добре, след като се наспа. Доста по-жизнен е.

— Това се дължи на снощната акция. Винаги си е падал по екшъните.

— Извадихме късмет, че се появи — призна Стоун. — На практика ни спаси живота.

— Така е — неохотно се съгласи Анабел. — Но сега ми е малко гадно, защото му се чувствам задължена.

Стоун замълча за момент, търсейки подходящите думи.