Дейвид Балдачи - Хладнокръвният Стоун

— На мен ли го казваш? — поруменя от гняв Анабел. След като си разкрих душата пред теб, въпреки че не съм го правила пред никой друг? Не, приятелю! Искам да знам истината!

— Анабел, не мога да…

— Не се опитвай да се измъкнеш с празни приказки! Не забравяй, че аз съм тази, която ги е превърнала в изкуство!

Стоун безпомощно млъкна, докато Анабел продължаваше настъплението си.

— Виж какво, Оливър, Джон или каквото е там името ти! — тропна с крак тя.

— Вече ти казах, че истинското ми име е Джон Кар.

— Окей, това е добър старт. Продължавай!

— Няма да стане — изправи се той. — Освен това няма как да ти помогна по отношение на Джери Багър. Ситуацията е такава, че колкото по-бързо се разделиш с мен, толкова по-добре. Вземи баща си и използвай парите си, за да се покриеш. Съжалявам, Анабел. Но колкото по-близо си до мен, толкова по-голяма е вероятността да умреш. Не бих искал да слагам и този грях на душата си.

След тези думи той я хвана за ръката, изведе я навън и затръшна вратата след нея.

Майката на Хари стана рано. Болката, която разяждаше костите й, винаги я будеше преди разсъмване.

Отиде до тоалетната, пропълзя обратно в леглото и по стар навик изчете вестниците. После дойде ред на радиото и сутрешните телевизионни програми, които частично щяха да заситят неутолимия й глад за новини. И изведнъж се озова очи в очи с него. Това продължи само част от секундата, защото тя грабна дистанционното и прогони лукавата му усмивка от екрана.

Дишайки тежко, тя сведе поглед към мобилния телефон, оставен от сина й. Досега не го беше докосвала, защото помнеше съвета му да го използва само в краен случай. Държеше го на шията си, окачен на дълга каишка, и го сваляше само когато се къпеше. Но сега трябваше да му се обади и да го попита за човека, който се появи на екрана. Истина ли беше? Възможно ли бе да е истина?

Долови стъпки в коридора и бързо легна обратно. Вратата се отвори и в стаята се появи чистачката на етажа, която си подсвиркваше безгрижно.

— Как сме днес, ваше височество? — подхвърли тя. Наричаше пациентката така заради властния й характер.

Лицето на старицата стана безизразно и от устните й се отрониха няколко думи на странния език, който използваше при срещите си с Фин. Разбира се, за всички останали това беше просто неразбираем брътвеж, каквато беше и целта й. Чистачката постоянно го чуваше и вече беше свикнала с него.

— Добре, добре — вдигна ръце тя. — Ти си бърбори на воля, а аз ще прибера мръсните дрехи и ще почистя банята. Искам да сте щастлива, ваше височество.

Очите й се спряха на измачканите вестници и тя се усмихна. Нейно височество съвсем не беше толкова смахната, колкото искаше да се изкара.

Чистачката си свърши работата и излезе. Едва тогава старицата седна в леглото и се взря в телефона. Странно колко много колебания съпътстват вземането на обикновени решения, помисли си тя. На млади години човек ги взема моментално, без да се замисли дори за секунда. Да се обади ли, или не?

Пръстите й започнаха да натискат бутоните още преди да получи отговор на този въпрос.

Явно името й се беше изписало на екранчето му, защото той включи телефона си след първия сигнал.

— Какво има? — прозвуча тихо, но ясно гласът на Фин. — Добре ли си?

— Да, добре съм.

— Тогава защо се обаждаш?

— По телевизията съобщиха, че той е заминал за чужбина. Бил в дълъг отпуск. Възможно ли е човек като него да излиза в отпуск по никое време? Искам честен отговор.

— Аз ще се погрижа. А ти затвори.

— Но той трябва да…

— Не казвай нито дума повече. Просто затвори!

— Никой не може да разбере за какво говорим.

— Веднага!

Тя натисна бутона за изключване и окачи телефона на шията си. Хари й се ядоса. Може би не трябваше да му се обажда, но просто не се сдържа. Цели дни и нощи прекарваше в тази мизерна стая, разкапваше се жива и мислеше само за това. А после този тип изведнъж й се показа по телевизията!

Отиде до прозореца и погледна навън. Денят беше прекрасен, но за нея нямаше никакво значение. Тя вече не принадлежеше на този свят. Принадлежеше единствено на миналото, ала и то вече се стопяваше. Съпруг, приятели всички бяха мъртви. Остана й само Хари, но тя успя да ядоса и него. Е, щеше да му мине. Винаги му минаваше. Той беше добър син. Никоя майка не можеше да има по-добър син от него. Отвори чекмеджето и извади снимката на мъжа си. Единствената, която имаше.

Легна в леглото, притисна снимката до гърдите си и започна да мечтае за смъртта на Роджър Симпсън.