Дейвид Балдачи - Хладнокръвният Стоун

— Само ме предупредете двайсет и четири часа по-рано.

— Аз съм от Атлантик Сити.

— Готино място. За съжаление именно там потънаха по-голямата част от спестените ми мангизи за черни дни.

— Ходил ли си в „Помпей“?

— Разбира се. Хубаво казино, но казват, че го управлява някакъв тип, от който по-добре да си далеч. Голям мръсник бил. Но след като си от Атлантик Сити, сигурно си вадиш хляба в тоя бранш.

— Отдавна ли си барман?

— Прекалено отдавна. Едно време мечтаех за професионален бейзбол, но просто не бях достатъчно добър. Когато го осъзнах, вече не ме биваше за нищо друго, освен да наливам питиета на хората. Но когато човек трябва да храни три деца, той просто бачка и си наляга парцалите.

— А жена ти?

— Замина си от рак преди три години. Така е в живота. Точно когато започваш да мислиш, че си се оправил, съдбата ти забива един шут в корема. Нали ме разбираш?

— И още как — кимна Багър, подреди на бара десет банкноти с лика на Франклин и стана да си върви.

— Сър, защо ми оставяте всичките тези пари? — попита слисаният барман.

— За да знаеш, че и най-големите мръсници са хора — отвърна Багър.

Тръгна обратно към хотела си. Мобилният му телефон не спираше да звъни. Момчетата от охраната знаеха, че има много врагове, и никак не обичаха да го пускат сам. Не че бяха влюбени в него, просто си пазеха хляба. В света на Багър човек получаваше лоялност само по два начина — или с пистолет, опрян в главата, или с пачка долари. Изобщо не си направи труда да включи апарата.

После излезе на широк площад и спря. Вниманието му беше привлечено не от величествения паметник на Джордж Уошингтън, а от мъж и жена, които крачеха по алеята към него, хванати за ръце.

Никога през живота си Джери Багър не беше имал сериозна връзка с жена, тъй като през цялото време беше зает да трупа богатство. Онези, с които контактуваше, или бяха платени, или търсеха някаква услуга. Той добре знаеше, че не им пука за него, и им отговаряше със същото.

Но с появата на Анабел Конрой нещата изведнъж се промениха. У нея имаше нещо, което го прониза дълбоко на място, което отдавна беше забравил, че съществува. Позволи си да повярва, че тя има чувства към него и не го търси заради някаква изгода.

След което земята се продъни под краката му и ето го тук, в един град, ненавистен почти колкото Вегас, с единственото желание да убие жената, която би могъл да обича цял живот. Загубата на четирийсет милиона не го съкруши. Когато нещата опираха до пари, Джери Багър знаеше как да ги спечели. Но Анабел Конрой открадна и още нещо, което, преди да я срещне, беше абсолютно немислимо за него. Открадна сърцето му.

Гневът от това предателство беше толкова силен, че ако имаше пистолет, със сигурност щеше да гръмне двойката, която мина само на няколко крачки от него.

Обърна се рязко и тръгна към хотела си, където го чакаше нова изненада. Майк Мансън и помощникът му се бяха върнали току-що, окървавени и мръсни.

Без да се приближава до тях, Багър направи знак на един от хората си и въпросително го погледна.

— Обискирахме ги — кимна онзи. — Не открихме подслушвателна апаратура.

Багър насочи вниманието си към Майк.

— Какво се случи, по дяволите?

— Провалихме се, мистър Багър — унило призна Майк. — Вкарахме ги в микробуса и потеглихме насам, но дъртият успя да ми отнеме пистолета. Завързаха ни и ни оставиха в канавката. Загубихме много време, докато се освободим.

— Наложи се да вървим пеша цели осем километра — добави другият.

— Пет пари не давам, дори и да сте излизали асфалта с език! — ревна Багър. — Как е възможно да ви върже някакъв шибан библиотекар, подпомаган от жена?!

— Не беше библиотекарят, сър — обади се Майк. — Този беше по-стар, ама много печен. Заби пръст в ребрата ми и буквално ме парализира. — Докосна разкъсаното си ухо и добави: — А после ме простреля тук със собствения ми пистолет, без да му мигне окото. Беше професионалист, мистър Багър. Изобщо не очаквахме да попаднем на такъв.

— Ако не те познавах толкова добре, вече да съм те гръмнал!

— Знам, мистър Багър — нервно преглътна онзи. — Пропълзяхме до някакви дървета и Джо успя да среже въжетата с парче стъкло. Ченгетата се появиха секунди след като се освободихме. Явно ги бяха повикали, но за щастие не ни забелязаха.

— Сигурен ли си?

— Да, сър.

— Значи онзи е професионалист, а? — промърмори Багър. — Как изглеждаше?

Майк подробно описа нападателя.

— Да не е бил от ФБР?