Ерик Лустбадер - Документът Катей (Книга 1)

Едва когато напусна фермата, разбра какво значение са имали за него тези влакове. Идваха отдалеч, от неизвестни места, които събуждаха неудържимо любопитство в душата на момчето. То се мяташе в леглото, потеше се от напрежение, търсеше начин да задоволи това любопитство.

Баща му беше прагматичен човек. Обръщайки поглед към миналото, Филип си даваше сметка, че е станал такъв по принуда, от самия живот. Слаб и загорял, с избелели от слънцето очи, той без колебание изтръгваше момчето от света на мечтите и го пращаше да си изпълнява задълженията. А те бяха прозаични: да събира яйцата от клетките на носачките преди училище, а вечер да почиства тези клетки.

— Нито няма да излезе от теб, синко — казваше баща му. — Светът няма полза от мечтатели. В него успяват само онези, които се трудят. Човек трябва да знае, че мечтите са нищо. Мъжът има куп отговорности. Да създаде семейство, да се грижи за прехраната на децата си… — майката на Филип беше умряла при раждане когато момчето нямаше още две годинки, баща му остана сам и никога не я споменаваше. Не споменаваше изобщо никакви жени. — Семейството е най-важното нещо в живота, синко. Глупаво е да се мисли по друг начин. Колкото по-скоро разбереш това, толкова по-добре за теб.

Тези думи караха момчето да потръпва от ужас. Избиваше го студена пот в момента, в който си представяше, че трябва да прекара живота си в тази ферма, да работи осемнадесет часа в денонощието и седем дни в седмицата, месец след месец да се занимава с еднообразната, до влудяване монотонна работа. Мечтаеше да скочи в някой от вагоните на влака, който минаваше през града всеки ден. Тази мечта изпълваше сънищата му. Копнееше да изкачи синеещите се в далечината хълмове, да открие какво има отвъд тях. Копнееше да се срещне с хора, които не са като него.

Но когато се опитваше да обясни това на баща си, думите неизменно засядаха в гърлото му. Навеждаше глава и се заемаше със задълженията си.

В крайна сметка не влаковете, а една червена лисица промени съдбата на Филип.

Зимата, през която щеше да навърши четиринадесет години, се оказа люта и продължителна. Една червена лисица започна редовно да посещава курника на кокошките носачки. Филип пръв откри следите от тези посещения — кървави петна, смачкани пера и кокоши кости.

Двамата с баща му я преследваха в продължение на седмици — през покритото с дълбок сняг поле, заскрежената гора, каменистите поточета, сковани от дебел пласт лед. Стиснал в ръце стара, но надеждна пушка „Ремингтън“, 22-ри калибър, Филип вървеше по петите на баща си, който от време на време спираше да му покаже следите на зверчето. Отпечатъци от лапи върху тънката ледена кора, червеникави валма козина по храсталаците, малки купчинки изпражнения.

Ловът се проточваше, момчето ставаше все по-оживено и възбудено. Умът му с готовност попиваше всичко, което обясняваше бащата, сам започна да търси белезите от присъствието на звяра. На третия или четвъртия път вече не бащата, а Филип водеше, очите му безпогрешно откриваха оставените от лисицата следи.

В крайна сметка именно Филип разбра защо преследването им неизбежно приключва край коритото на едно от поточетата. Тук следите на лисицата изведнъж се губеха, сякаш на звяра му омръзваше да ги води за носа и решаваше да изчезне.

Бащата каза, че лисиците обикновено спят в дълбоките храсталаци, с опашка, увита около тялото. Но някакъв непонятен инстинкт накара Филип да прекрати безплодното претърсване на храстите и да се насочи към коритото на потока, край което копаеха дупките си язовци, къртици и други подобни животинки. Беше сигурен, че лисицата се е възползвала от удобството, което предлагат тези дупки, в болшинството си отдавна запуснати.

В момента на откритието душата му се изпълни с див възторг. Още помнеше думите на бащата, прошепнати на сантиметри от ухото му:

— Тя е твоя, синко.

Свали пушката от рамото си и дръпна затвора. За цял живот запомни краткия миг, в който тялото на лисицата отскочи назад и се блъсна в калната стена на къртичината. Червената кал полепна по златисто-сребърната й козина.

Лисицата беше врагът: коварният убиец, разрушителят. Сарацин, проникнал сред благопристойните християни. Филип изпита неземно удоволствие от акта да я изкара на повърхността на земята и да я накаже. Имаше чувството, че е бог на възмездието.

Продаде фермата два дни след смъртта на баща си. На третия се метна в един от товарните вагони. Западна Пенсилвания остана далеч назад, но споменът за лисицата продължаваше да е жив в съзнанието му. Остана там през цялото време на продължителното му скитане от град в град, чувството му към несправедливостите в света ставаше все по-силно и по-завладяващо, душата му копнееше за възмездие срещу тях. В Чикаго опита да работи като полицай, но свободолюбивият му дух бързо възропта срещу политическите машинации, с които беше длъжен да се съобразява всеки пазител на реда.