Ерик Лустбадер - Документът Катей (Книга 1)

— Какво?! — ядосано го прекъсна икономическият гений. — Тези предложения са смехотворни! В тях не се съдържа дори и една четвърт от минималните съкращения, за които настояваме!

— Това, за което настоявате вие, едва ли може да послужи за основата на компромис — все така хладно отвърна Ямамото, подчертавайки думата настоявате като нещо нечистоплътно. — Защото вашите настоявания означават направо да ни се отрежат ръцете!

— За да бъде спасено тялото — подхвърли с усмивка сенаторът. — Положително ще откриете мъдростта на подобна позиция…

— Това, което откривам, е принуда — хладно отвърна японецът. — Вие искате да върнете нашата икономика с двадесет години назад. Поставете се на мое място и ще видите, че това е недопустимо. Как би реагирало на подобно предложение американското правителство?

— Подобно предложение никой никога не може да ни направи! — агресивно отвърна икономическият съветник на президента. — Най-малкото пък вие! Дайте да прекратим празните приказки и да се залавяме за работа! Вие ще приемете нашето предложение, а дори и ще го харесате! И ще ви кажа защо — защото единствената алтернатива е драстично свиване на японския експорт за САЩ и това неминуемо ще ви върне назад не двадесет години, а направо в следвоенното ви състояние!

Във въздуха надвисна хладно напрежение. Майкъл забеляза гримасата на по-възрастния президентски съветник, но гафът вече беше факт. Ямамото стоеше изправен в стола си, очите му не изпускаха лицето на икономиста.

— Никой не принуждава вашите потребители да се ориентират към японските стоки — процеди той. — Но хората търсят качеството, а нашите стоки се отличават именно с това — високо качество. В продължение на три десетилетия нашият народ се бори да разбие илюзията, че марката „Произведено в Япония“ означава „произведено евтино и некачествено“. Тази борба беше трудна и продължителна, но завърши с успех. Затова не вярвам да очаквате, че лесно ще се откажем от постигнатото. Страхувам се, че искате невъзможни неща. Освен това, честно казано, аз съм искрено изненадан от опитите ви да използвате принудата.

— Никой не говори за принуда, господин Ямамото — притеснено се обади по-младият от президентските съветници. — Вероятно става въпрос за погрешна интерпретация на терминологията. В крайна сметка нашите езици и култури са толкова различни…

В залата настъпи тишина. Решителното лице на Нобуо Ямамото привличаше погледите на всички, от него се излъчваха такава властна сила и авторитет, че дори образите на Вашингтон и Рузвелт на стената сякаш започваха да бледнеят.

— Извинението изисква и искрено разкаяние — промълви най-сетне Ямамото, отмести стола си назад и стана на крака. Останалите членове на делегацията сториха същото. — Страхувам се обаче, че тук такова чувство липсва. В създалата се атмосфера явно не можем да стигнем до приемлив компромис.

После се обърна и тръгна към вратата, следван от останалите членове на делегацията.

Джонас си спести надгробното слово и направи знак на Майкъл да го последва в първия удобен от протоколна гледна точка момент. Японците вече слизаха по широкото стълбище, водени от благородната осанка на Нобуо Ямамото. Майкъл остана с чувството, че черните очи на японеца изпитателно се впиха в лицето му миг преди групата да изчезне по посока на долния етаж. Така ли беше наистина, или просто си въобразяваше? Не можа да намери отговор на този въпрос и го изхвърли от съзнанието си.

Джонас отвори вратата на съседното помещение, което се оказа библиотека. Пространството беше запълнено с високи книжни рафтове, ориенталски килими и удобни кожени кресла. Пред всяка двойка от тях имаше овални масички от махагон с лампи за четене. Абажурите бяха от мека коприна в пастелни цветове.

Настаниха се край една от тези масички и до тях безшумно се изправи фигурата на униформен прислужник. Джонас поръча кафе и кифлички. Масичката беше непосредствено до широкия прозорец, зад който се поклащаха клоните на плачещи върби, а сред листата им цвъртяха загрижени врабчета. Гледката към Потомак беше възхитителна.

— Какво ще кажеш за всичко това? — попита Джонас, след като закуската беше сервирана.

— Истинско шоу — отвърна Майкъл.

— Спектакъл, нали? — усмихна се по-възрастният мъж и отпи глътка от неподсладеното си кафе. — Проклети японци! И днес са толкова упорити, колкото бяха по време на войната и годините след нея!

— Някой би трябвало да се погрижи за по-подходящ състав на американската делегация — отбеляза Майкъл.