Ерик Лустбадер - Документът Катей (Книга 1)

Край стените се издигаха лавици от бамбуково дърво и стъклени полици, отрупани с книги по военна история, анализи и стратегия на известни битки. Лингвинистичната дарба на Филип Дос можеше да бъде сравнена единствено с огромния му ентусиазъм по отношение на военното дело и всичко, свързано с него.

Празните пространства между лавиците бяха заети от портрети и гравюри на любимите личности на Филип Дос: Александър Велики, Йеасу Токугава и Джордж Патън.

Тук беше и стъклената кутийка, в която се съхраняваше една малка чашка за чай от фин порцелан, най-любимата вещ на Филип Дос. Сега кутийката беше празна. Той неизменно я вземаше със себе си по време на честите задгранични командировки, вероятно да му напомня за годините непосредствено след войната, прекарани в Токио.

Тази стая тежи от присъствието на татко, даде си сметка Майкъл. Всяка книга, всяка рисунка и всяка възглавница бяха част от самата същност на Филип Дос, от духа на един силен човек. И нищо не беше в състояние да промени това. Нито катастрофа, нито смъртна болест…

Изведнъж Майкъл изпита странното чувство, че се намира в ателието на някой от великите художници, например на Матис или Моне. На подобно място неизменно усещаше присъствието на едно велико и безсмъртно наследство, което няма нищо общо с чувствата на обикновените хора.

Замаян и очарован, той неволно пристъпи напред. Обземаше го екзалтацията на поклонник, добрал се най-сетне до светая светих на своя идол.

— Изненадана съм, че дойде — промълви Одри, която нито за миг не го беше изпуснала от очи.

— Това не е честно — отвърна Майкъл.

Тя го изгледа с хладно любопитство — онова, с което ситата котка гледа играта на врабчетата по перваза.

— Когато отидох да те взема от онази парижка болница, ти вече си беше тръгнала — поясни Майкъл.

— Защо не ме почака? Не исках да те оставям сама.

— В такъв случай не трябваше да се разправяш с Ханс. Молих те да не го правиш.

— Но след всичко това, което ти беше сторил оня мръсник, аз…

— Мисля, че не е необходимо да ми напомняш какво ми е сторил — хладно го прекъсна Одри. — Но това беше само едната страна на нашата връзка. Ти нямаш никаква представа колко чудесен човек беше в някои отношения той.

— Той те биеше — възрази Майкъл. — И това ми беше напълно достатъчно. Никак не ме интересуват другите му качества, дори да са били божествени!

— Но мен ме интересуваха.

— Ако все още мислиш така, значи си по-голяма глупачка от тогава!

— Моралът на Майкъл Дос! — проточи подигравателно Одри. — Но светът невинаги се подчинява на твоите морални критерии, братко. Това, на което са те учили в Япония, понякога е неприложимо в реалния свят, нали? Не всички хора са убедени в своята вътрешна правота самураи. Повечето са обикновени хора. Добри и лоши. Ако не можеш да приемеш този факт, значи си обречен да бъдеш сам и неразбран от никого.

Той виждаше как Одри потръпва от усилието да контролира чувствата си. Все пак се намираха в святата стая на баща си, в неговия олтар.

— Каквато съм аз в момента — продължи след кратка въздишка Одри. — Нима мислиш, че е лесно да намериш неангажиран мъж? Колко връзки съм имала след Ханс според теб? Много, при това все с женени мъже. Мъже, които обещават невъзможни неща. Ханс поне имаше желанието да остане при мен, все нещо щяхме да измислим… Сигурна съм в това. Една седмица без мен щеше да му бъде достатъчна и пак щеше да се върне. Винаги го е правил. Но ти провали всичко. Знаеш ли къде отидох, след като излязох от болницата? В Ница, да го търся… Но него вече го нямаше…

В ъгълчетата на очите й се появиха сълзи, но тя не направи опит да ги изтрие. Това би означавало да признае поражението си пред татко, да признае, че не може да бъде равна на Майкъл.

— И сега съм сама. Дотук ме докара твоето чувство за морал, Майкъл. Горд ли си със себе си?

Една сълза се търкулна по бузата на Одри, тя рязко се обърна, стисна ръката на майка си и изтича навън.

— Какво беше всичко това? — попита Лилиан, миг след като всички чуха затръшването на входната врата.

— Не съм сигурен — тъжно отвърна Майкъл.

По лицето на майката пробяга съмнение.

— Тя е изнервена и това е напълно разбираемо… Дали да не я настигна? — не беше точно въпрос, никой от мъжете не отговори. Лилиан тръсна шава, на лицето й се появи тъжна усмивка: — Обядът е готов, най-добре да сядаме на масата. Филип ненавиждаше изстинал ростбиф!

— Шогунът е мъртъв! Да живее шогунът!