Ерик Лустбадер - Документът Катей (Книга 2)

— Чаят е превъзходен.

— „Домо“, благодаря.

— Не си по-различна — промълви той и остави чашата до себе си. Главата й леко се наклони в очакване.

— Мичико… — започна той. — Какво стана там, на стадиона за „сумо“?…

— Разбирам какво изпитваш — прекъсна го тя. — Убиха един от добрите ти приятели…

— Това е вярно, но аз говорех за теб — поклати глава Филип.

— О, с мен не се случи нищо особено — сладко се усмихна тя. — Извадих късмет и оцелях…

— Но това нямаше да стане, ако не бях ти казал за онова „фуро“…

— И никога нямаше да разберем, че Дейвид Търнър е агент на НКВД…

Филип примирено кимна с глава. С подобно поведение нямаше да стигне до никъде. Чувството за вина в подобна ситуация е присъщо единствено на европейците, тук то нямаше абсолютно никаква почва.

Прочисти гърлото си, за да скрие напора на чувствата, после тихо продължи:

— Кланът Таки прие добре появата на баща ти… Никой не подозира, че Ватаро Таки и Дзен Годо са едно и също лице…

— Баща ми си е намерил жена — каза Мичико. — След един месец ще сключат брак.

— Странно ли ти се струва това? — внимателно я погледна той, усетил още нещо зад думите й. — След смъртта на майка ти Дзен Годо е живял достатъчно дълго сам… Да не би да ревнуваш?

— Мисля, че е бременна — отвърна Мичико, клепачите й продължаваха да са спуснати. Това беше единственият признак за нейната слепота.

— Затова ли ще се женят? — Филип продължаваше да търси причината за нейното безпокойство.

— Според мен не — отвърна тя, тялото й беше съвършено неподвижно. — Напълно разбираемо е желанието на баща ми да има синове. Защото един ден именно те ще наследят всичко, което е създал…

— Вместо теб, неговата дъщеря, така ли?

— Нямам желание да вървя по неговия път — поклати глава Мичико. — Какво те кара да задаваш този въпрос?

— Какво има, Мичико? — тихо попита той.

— Искам те в себе си! — прошепна пламенно тя. — Веднага, още в този момент!

Тялото й беше лудо, притискаше се в неговото е дива бруталност. Сякаш това, което се таеше в душата и, изведнъж я беше лишило от нежност, сякаш единственото нещо на света за нея беше да го приеме дълбоко в себе си, да го изпие до дъно…

Напълно изтощени, те заспаха в прегръдките си. Когато Филип отвори очи, тя вече беше станала и приготвяше чай. Той се надигна и се настани срещу нея. За разлика от друг път, тя беше останала гола, без дори да наметне кимоното си.

— Мичико?

— Пий — протегна му чашата тя. Беше друга чаша лека, от фин бледозелен порцелан, с изрисувана отстрани златиста чапла. В клюна й се мяташе малка черна рибка, крилете й се разтваряха за полет. Тази чаша той бутна в деня, в който трябваше да убие Дзен Годо, тя беше сигналът, че вече се намира в тъмната спалня.

Покритата с инкрустации кутийка „кьоко“ беше отворена. Нима вътре е била тази чаша? Нима тя е подаръкът? Филип присви очи и внимателно я погледна.

— Пий — повтори Мичико. — Половината.

Той мълчаливо се подчини, после сложи чашата в протегнатата и длан. Тя изпи останалия чай, избърса чашата и внимателно я положи в кутийката. Значи това е нейният подарък… Но защо?

Ръката й затвори капачето, кутийката се плъзна към него.

— За спомен.

Лицето й беше бледо, гласът й едва се долавяше.

— Какво означава това?

— Отивам си — отвърна Мичико. — Връщам се при съпруга си.

— Но защо? Баща ти ли го иска? Знае ли за нашата връзка?

— Решението е мое — поклати глава тя. — Ние с теб имаме семейства, имаме дълг… Свят дълг, който трябва да следваме докрай… Позволихме си да го забравим за известно време, но не можем да продължаваме повече така.

— Защо? — тихо попита той. — Защо трябва да се лишаваме от щастие? Нима можем да бъдем щастливи един без друг?

— За нас щастието е невъзможно…

— Мичико…

— Моля те, нека не правим нещата прекалено трудни! Ти трябва да приемеш…

— Не мога!

— Трябва! — прошепна с треперещ глас тя, всеки момент щеше да се разплаче. — Ако поне малко ме обичаш, сега ще се облечеш и ще си тръгнеш! Веднага, без да се бавиш нито секунда! Без да казваш нито дума повече, без да ме поглеждаш!

Той беше напълно объркан.

— Полудях ли? — извика. — Кошмар ли сънувам? Нима между нас не е имало нищо?

— Трябва да се разделим именно защото между нас е имало нещо!

— Не разбирам!

Тя се приведе напред, косата и докосна малката дървена кутийка. Не пророни нито дума.

Филип стана и отиде в банята. Механично се погледна в огледалото, запита се какво вижда там. Чие беше това лице? Какъв грях е сторило то, докато той самият е бил някъде далеч? Не можеше да отговори на тези въпроси, или може би не искаше. Изведнъж му стана студено, тялото му се разтърси от силни тръпки.