Джон Кларксън - Единствен изход

Тъмната нощ и безумието на ситуацията караха кръвта на Девлин да препуска лудо. Елизабет не преставаше да пита майка си за Бен. Обикновено спокойно, малкото момиченце беше започнало да изпада в истерия.

— Мамо, мамо, къде е Бен? Къде е той, къде е той, къде е той?

Умоляващият въпрос излизаше на пресекулки, сподавен от хлипове.

— Елизабет, замълчи! — не издържа Девлин.

Момиченцето спря да хлипа и го погледна.

— Стой тук с майка си. Не издавайте нито звук. Аз отивам да доведа Бен.

Девлин реши, че няма начин той да чака повече и да се крие, докато Бен се сражава. А ако бяха тръгнали за него, той тъкмо щеше да пресрещне враговете си.

Девлин бутна Ани да се скрие още по-ниско сред тръстиките.

— Стойте тук. Просто стойте тук и не мърдайте. И мълчете. Ще се върна за вас. Не мърдайте и не издавайте нито звук.

Ани можа само да кимне. Беше ужасена, че остава сама сред тъмното, зловонно блато, но остави Девлин да прави онова, което сметне за добре. Тя притисна главичката на детето до гърдите си и го задържа, докато Девлин изчезна в тъмната нощ.

Девлин прокле тъмнината и коварната съдба, която бе довела враговете му при него, и бе вкарала Бен в капан някъде там, на този забравен от бога път. Противно на всякакъв разум той се надяваше, че ако успее да се промъкне зад тези, които продължаваха да стрелят по Бен, може би двамата щяха да ги заклещят и да ги прогонят. Да ги прогонят, или да ги избият.

Девлин ядно изруга. По дяволите! Да убива. За да спаси Бен, за да оцелее, за да запази живота на Ани и Елизабет, той трябваше отново да убива.

Но изведнъж тези мисли го напуснаха, след като изскочи от високите тръстики на пътя и видя приближаващия се иззад завоя Хинтън.

Хинтън се оказа може би по-изненадан и от Девлин. Той припряно насочи своя МАК-10 и изпрати откос куршуми, но много късно. Девлин вече бе отскочил назад и се бе снишил във високата трева.

Той се изтърколи и се притисна към земята, насочил готовия си за стрелба „Глок“, очаквайки Хинтън да се затича към него, но маниакът убиец напълно го пренебрегна. Той навлезе в мочурливата ливада край пътя встрани от Девлин и се втурна през тресавището, решен да постигне само едно — да намери и да убие жената.

Хинтън инстинктивно бе разбрал, че жената сигурно се крие някъде в мочурището пред него. Извратеният му мозък трескаво започна да анализира поток от информация: миризми, звуци, счупени стъбла тръстика, просеката, която Девлин трябва да бе оставил, промъквайки се към черния път. Въпреки че единствената светлина идваше от тънкия сърп на луната, Хинтън можа да види, да налучка по някакъв начин пътеката, по която Девлин бе минал, за да скрие Ани. Усещаше, че неговата жертва е някъде съвсем наблизо и безпогрешно се приближаваше към нея.

Девлин изчака към него да се понесе втори бараж от куршуми и видял огъня от дулото, да отговори на стрелбата. Да убие или да бъде убит. Както винаги. Това никога нямаше да се промени. Още в мига, в който бе прочел съобщението на Ани и бе решил да се качи на онзи самолет от Лос Анджелис, той трябваше да е разбрал, че щеше да се стигне до този момент: да убива или да бъде убит.

Гневът го заслепи и се превърна в ярост. Яростта сама по себе си се трансформира в някаква форма на безумие, равносилно на безумието на Хинтън. Мисълта, че някой ще убие тази красива жена, която той обичаше, която беше обичал през всичките тези години, и нейното невинно малко момиченце, го изпълни и се смеси с чернилката на нощта и с вонята на блатото. Той се изправи с пистолет в ръката и тръгна напред, където предполагаше, че бе залегнал Хинтън, очаквайки звярът да открие огън по него.

Но точно в този момент дочу писък и разбра, че Хинтън се е добрал до Ани.

Той се затича към мястото, където ги беше оставил. Всеки мускул и всяка негова фибра се изпълниха с нечовешка сила, предизвикани от адреналина и от обзелата го ярост. Тръстиките го шибаха в лицето и краката му се плъзгаха по несигурната почва, но той се носеше напред с невероятна скорост и пъргавина.

И изведнъж изскочи сред малкото оголено пространство, където беше оставил Ани сама и където я бе намерил убиецът.

Хинтън беше сграбчил в шепа косата на Ани. Беше извил главата й назад, разкривайки тънката бяла шия. Очите й бяха затворени, острият му като бръснач нож бе опрян в плътта, готов да я пререже. Той ломотеше някаква безумна молитва, преди да поднесе жертвения дар на своя бог.

На Девлин му се стори, че вижда пулсиращата каротидна артерия на шията на Ани. Елизабет протягаше ръце към лицето на майка си. Всичко сякаш се движеше в забавен каданс.