Джон Донахю - Деши

— И за жалост убиха повече зайци — казах.

Мики кимна и каза:

— Мен ако питаш, в скоро време можем да очакваме командироването на голям брой федерални в Северна Дакота. — Погледна ме. — В сравнение с това рутинната полицейска работа изглежда върхът на сладоледа, а?

— Къде се е запилял Арт? — поинтересувах се.

— Може да позакъснее — изсумтя той. — Снаха му правела кръщене, но сподели, че освен това го било страх от нинджи, вършеещи по плажовете.

Засмях се.

— Пъзльо. — Но и двамата знаехме, че изобщо не го мисля: Арт бе един от малцината, които бяха завършили прави, на краката си онзи ден в планината.

Мики стана и тръгна да помогне на Дирдри с люлката.

По-късно тръгнах на разходка сред налягалите на одеяла по плажа хора. Финият пясък беше горещ и скърцаше под краката ми. Стигнах до водата, спрях и се загледах в океана. Цветът се променяше от пенливо шампанско, там където се разбиваха вълните, в тъмносиньо зад линията на прибоя. Полъхваше лек бриз и усещах по устните си вкус на сол.

Гледах дишането на океана и мислех за описанието на Чангпа какво е да виждаш в бъдещето: една вечно променяща се повърхност, с върхове и долини, които се образуват и изчезват пред очите ти. Набелязваш си някакво място и тъкмо си мислиш, че разбираш какво става там, когато миг по-късно то се променя. Виждах навътре яхти — издигаха се на вълните и после се спускаха, подскачаха нестабилно като тапи и изглеждаха съвсем крехки върху необятната гръд на морето. Понякога водата е добра, но после може да те запрати в падини, които са по-тъмни и по-дълбоки от всичко, което можеш да си представиш. И в следващия миг да те погълне.

Осъзнаваме това, но предпочитаме да не се разпростираме върху него. Питах се как го понася човек като ламата, защото имах усещането, че той не иска да се отърсва от това. Бях говорил и с Ямашита по тези въпроси.

— Има много видове сила — обясни ми той. — Ако имаме късмет, всеки от нас може да намери своята сила, преди да приключим с този живот.

Говорехме за Чангпа, но аз знаех, че мисли за Старк.

— Той беше привлечен към лош учител — казах. Беше неблагородно от моя страна, но пък беше вярно.

— В крайна сметка направи добър избор — напомни ми учителят ми.

— Което го уби — заключих.

Ямашита ме погледна с онзи негов поглед, който е комбинация от абсолютно спокойствие и потенциал за внезапна жестокост.

— Да живееш добре означава да не се вкопчваш с все сила в живота, Бърк, за да можеш да го изоставиш заради нещо по-голямо от теб.

Кимнах бавно, докато осмислях думите му. Старк бе дошъл в „Дарма център“, за да си върне Сара Клайн. Предполагам, че е бил по-заинтересован от нея, отколкото от всичко, на което биха могли да го научат Чангпа или Ямашита. А онова, което аз бях възприел за нечисти намерения от негова страна, не беше нищо повече от най-обикновена ревност. Беше ме намразил, заради развиващата се връзка между мен и жената, с която бе живял. Истината бе, че спокойно можеше да ме остави там горе на поляната сам срещу Хан. Но не го направи — в крайна сметка бе отишъл при Сара Клайн и Ринпоче и тримата се бяха качили на планината.

Кита и Ву не бяха предвидили намесата на Ямашита и Чангпа. Личности като тях обикалят света и виждат обикновените хора като необработени камъни. След това се захващат да ни шлифоват и накрая ни оставят по-ярко светещи, отколкото в началото.

Предпочитам да мисля, че точно това се бе случило със Старк. Че е прихванал поне малко от Чангпа, както Ринпоче се бе надявал да стане. Но не знам. Може би ние просто виждаме света през призмата на личния си житейски опит.

Сезонът бе в началото си, водата все още бе студена и малко хора се бяха престрашили да влязат да плуват. Вълните стигаха укротени до краката ми и леденият контраст с горещото слънце ми беше приятен. Раните ми бяха заздравели и отново можех да тренирам почти на пълни обороти в дожото. Вече разполагах с предостатъчно време. Сблъсъкът с щатските и федерални власти в добавка към смразяващия брой трупове в никакъв случай не бе увеличил популярността ми в „Дориан“. Университетът дори вече бе показал, че не ме желае в лоното си. Което ми беше толкова безразлично, че даже не се замислих по въпроса.

Така беше най-добре за мен. Университетът е като океански лайнер — пасажерите твърдоглаво гледат обзавеждането и дори не поглеждат към океана около себе си. Пътуване, да, но колко иронично. Ямашита не спира да ме тегли към широкия свят. Понякога той ми се струва страшно за живеене място, но в дни като днешния от силната светлина може да те заболят очите, но не и сърцето.