Джон Донахю - Деши

— Още не съм разбрала защо за бога трябваше да се качвате на онази планина вие двамата — каза ни майка. След смъртта на татко беше станала на вейка. Вече се бе посъвзела, но с напредването на възрастта ставаше все по-крехка, като птичка. Седеше, сгушена в якето си, и ми се струваше по-дребна отпреди. Но засега беше жизнена.

Мики не й разказваше много за работата си — за жена, преживяла толкова много, тя беше забележително наивна.

— Ами… — започна той разсъдливо — както казах на онези момчета от отдела за вътрешно разследване, тогава това ни се стори разумна идея.

Съпругата на Мики, Дирдри, изсумтя и стана да се погрижи за децата. Всеки момент някое можеше да излети от люлката. Щом аз го усещах, усещаше го и Ди.

Кимнах в подкрепа на Мики и потвърдих:

— Трябваше да сме там, мамо.

Което я накара този път тя да изсумти неодобрително.

Мики се загледа към детската площадка, където Дирдри засилваше люлката на сина им Том все по-високо и по-високо. В юрната част на дъгата Том изпадаше за малко в безтегловност и изкрещяваше възторжено, преди да полети обратно, останал без дъх. Когато си хлапе, опасността е само един къс миг на люлката, която е здраво закрепена.

От онова, което бе успял да сглоби малко по малко — Чарли Уилкокс бе тръшнал слушалката на Мики и това бе най-любезната му реакция, — брат ми бе научил, че срещу Ву няма да се предприемат никакви подвеждания под отговорност и т.н. Ву все още си беше в консулския отдел.

— Дипломатически имунитет, брат ми — обясни ми той и ми намигна.

— Не мога да разбера как китайците сами не са го отзовали, след като са научили за…

— А кой ти каза, че някога ще научат? — Той ме погледна лукаво.

— Не те разбирам, Мик.

— Не ме разбираш, а? — Брат ми изрови дупка в пясъка с палеца на крака си. По плажовете на Лонг Айланд в белия пясък са смесени и тъмновиолетови песъчинки — малки парченца мидени черупки, от които преди столетия индианците са правили нанизи.

— Най-добрите шпиони са тези, които вече си разкрил — доверително ми съобщи той. — И тези, които са си твои, естествено…

— Но той е убиец — възразих аз.

Мики сви рамене.

— Доколкото схванах, федералните са го държали под око от доста време. Знаели са, че си е изцапал ръчичките в Тибет. И са искали да го вербуват. Само че преките им доказателства били малко неубедителни, а Ву е много ловък тип. Така стигнали до убеждението, че трябва малко да го подтикнат да направи нещо.

— Провокация?

Мики зари дупката и започна да рови следваща.

— В разузнаването имат по-различни правила. Освен това не са искали да го вкарват в съда, а само да има с какво да го изнудват. С две думи, трябвал им е като двоен агент.

— И са го подтикнали да убие хора? — Струваше ми се невъзможно.

Мики се изсмя, но не му беше весело.

— Мисля, че просто са изпуснали контрола върху нещата, Конър. Значи, организирали са документите да попаднат у Ким, за когото са знаели, че ще започне журналистическо разследване. Само че когато Кита разбрал за случилото се, превъртял от страх. Не заради инката — той знаел, че документите, които неблагоразумно бил запазил, ще уличат Ву в контрабанда на културни ценности. Така че Кита бил принуден да се свърже с Ву и да поиска от него помощ да си върне нещата.

— Но не станало както са го планирали, нали?

Мики поклати глава.

— Никога не става точно както си го планирал. Ву вероятно е наредил на Кита да се оправя сам, защото е искал да контролира отдалеч. Ким обаче се изплъзнал на Кита и изпратил документа на Сакура. После зашифровал файловете си и ги скрил. Сега вече се налагало да се намеси и Ву, но той пак използвал наемник.

— Не е искал лично да си цапа ръцете.

— Естествено. ФБР били толкова ангажирани да следят Ву, че изобщо не им минало през ума да държат под око и онзи ненормалник Хан. Но точно тогава нещата започнали да се изплъзват от контрола на всички замесени. Хан проследил връзките от Сакура, през Ходингтън до Ким, но въпреки старанието си не могъл да намери документите.

Кимнах.

— Затова започнали да следят Чангпа — предполагали са, че в крайна сметка те ще се озоват там.

— Така мисля и аз. Най-доброто място да скриеш нещо е в пощата. Значи Хан започнал да се навърта край „Дарма център“, за да види дали там няма да получат нещо по пощата. Междувременно Ву започнал да притиска Чангпа да не надига толкова. В Пекин не искат лоша реклама, когато преговарят, а Ву държал да не се разчуе нищо за „работата“ му в Тибет. Накратко, можело да убият два заека с един куршум.