Джон Донахю - Деши

Времето се оправи точно когато бе нужно на фамилия Бъркови. Всяка година целият клан се събира за онова, което наричаме Мемориален голф излет. Баща ми беше починал в края на юни и вместо да жалим за него, още на първата годишнина бяхме създали този Излет. Защо бяхме избрали точно голф вече никой не знаеше — баща ми беше прекарал една година в Корея с Първа военноморска дивизия и това бе излекувало завинаги у него всякакво желание за мероприятия на открито. Само че в парка „Робърт Моузис“ на южния бряг на Лонг Айланд има едно малко достъпно за всички голф игрище. Там плажовете се простират с километри и са част от бариерата, която прегражда залива Грейт Саут Бей. Ако уменията ти в буржоазния спорт не са на ниво, можеш да отидеш там и да прекараш цял ден на барбекю из пясъците. Никой не възприема играта сериозно, но ние сме учредили лъскава купа и ни е приятно да прекараме известно време заедно.

След ритуалния тост в памет на татко в края на играта тържественото ни настроение бе сменено от занимания по реализацията на пикника. Сгъваеми столове започнаха да прищипват нечии пръсти, разстлаха се одеяла, примъкнаха се грамадни хладилни чанти, в които имаше топящ се лед, храна и напитки.

Сестрите ми бяха подготвили обичайните специалитети за подобно събитие: ястия, залагащи на обилното използване на майонеза и екзотични рецепти, изрязани от гърба на картонени кутии със солети. Ама наистина, какво означава „имитация на ябълков пай“, моля ви се? Отдавна бях разбрал, че е най-добре да не се задълбочавам. Зетьовете ми тайно отпиваха от бирите си. След като се бяхме правили на голфсмени, множащото се племе от хлапетии на Бъркови нападна плажа. По-късно все някое щеше да падне от люлката и щеше да дотича при възрастните и да мучи с уста, пълна с пясък, но засега всичко се развиваше кротко, седяхме под чадърите и доволни от живота гледахме океана.

— Е, както винаги се представи отчайващо — каза ми Мики. Стояхме малко встрани от останалите.

— Нали си ми за пример — отвърнах му.

Той ми подаде кутия бира, умело скрита от зорките погледи на парковия патрул с помощта на термоизолиращ съд, който освен че скрива надписа на кутията, я запазва и студена. Понякога технологията може да ни бъде и приятел.

Мики облиза пяната на току-що отворената си бира и изсумтя:

— Знам, знам, чувал съм го. Хм… не знам за теб, но мен продължават да ме болят най-различни места. — Свих несъзнателно пръсти, за да се уверя, че вдървеността в тях наистина е започнала да се разсейва. Ставите ми леко изпукаха.

— Как се развиват нещата с момичето?

Свих рамене. Със Сара бяхме прекарали известно време в заседателната зала на Ямаджи. Седяхме там, забравени, предполагам, от всички в хаоса и бъркотията, съпътстващи всеки оглед на местопрестъпление. По прозорците се стичаха струйки — тлъсти капки дъжд се забиваха под ъгъл като прибой, който се блъска в брега.

Тя беше загърната с одеяло, косата й бе мокра и полепнала по главата. Трепереше.

— Съжалявам, Бърк — каза ми.

— Няма за какво да съжаляваш — отговорих й. — Нали успя да съобщиш на Мики и така ни спаси живота. А аз успях да разговарям с Ринпоче. Той ми каза, че когато се появил Ву, за да го отведе, си го фраснала хубавичко.

Сара леко се поусмихна и махна с ръка на тези неща.

— Не — поясни тя, — съжалявам, че не улучих със стрелите. — Очите й се напълниха със сълзи при спомена за случилото се. После гласът й укрепна. — Съжалявам и че не ти казах по-рано за Травис…

Посегнах да я докосна по лицето. Ръката ми беше изплескана с кал и засъхнала кръв. Тя я видя и се дръпна. Избърсах мръсотията и сложих длан върху нейната ръка.

— Всичко е наред — уверих я.

Тя тъжно ми се усмихна.

Погледнах Мики.

— Работим по въпроса.

— И? — настоя да разбере той.

Свих рамене.

— Трудно е, нали разбираш. Някой път, когато съм край нея, единственото, за което си спомня, е кръв и трупове…

— Трябва да я накараш тя да те търси, Конър — изсумтя Мики.

— Лесно е да се каже.

— И заслужава ли си поне усилието?

В главата ми изникна образът й: стройна, но силна и целеустремена, как изстрелва стрелите си в сребърни линии над поляната.

— О, да — уверих го.

— Как беше онова, дето Ямашита все ти го казва? Сещаш ли се… дръж се или как беше там?

— Гамбате — напомних му.

— Аха — Мики кимна. — Окей, в такъв случай — гамбате.

Възрастните се бяха събрали в полукръг и разговаряха, като държаха децата под око. Ние с Мики се присъединихме към тях.