Джон Хокс - Странникът

Когато каза на майка си, че е посрещнала един арлекин на летището, тя побесня:

— Засрами се. Пророкът казва, че е грях да не се подчиняваш на родителите си.

— Пророкът също така казва, че човек може да нарушава дребни правила, когато следва по-голямата воля на Бога.

— Арлекините нямат нищо общо с Божията воля — каза Джозета. — Те ти прерязват гърлото и после се ядосват, че си им изцапал обувките с кръв.

На другия ден на улицата се появи кола на енергото. Един чернокож и двама бели започнаха да се катерят по стълбовете и да проверяват жиците. Джозета обаче не беше глупава. Мнимите работници обядваха цели два часа — май изобщо не бързаха да си свършат работата. И се редуваха да държат под наблюдение къщата й. Джозета нареди на дъщеря си да стои вътре и да не вдига телефона. Преподобният Морганфийлд и останалите членове на църквата облякоха най-хубавите си дрехи и дойдоха у тях за молитвена сбирка. Никой нямаше да разбие вратата и да отвлече божията девойка.

Вики беше загазила, защото беше помогнала на Мая, но изобщо не съжаляваше. Хората рядко я слушаха какво говори, а сега цялото паство говореше за стореното от нея и я пазеше — един ден, втори, трети. Вики мислеше за Мая. Дали беше в безопасност? Дали я бяха убили?

На третия ден — тъкмо гледаше през задния прозорец — Мая прескочи през оградата. За миг Вики се почувства така, сякаш е извикала арлекина от мечтите си.

Мая тръгна по тревата. Държеше пистолет. Вики бутна плъзгащата се врата, махна й да влезе и каза:

— Внимавай. Трима мъже работят на улицата. Правят се уж, че са от електрическата компания, но мислим, че са от Табулата.

— Влизаха ли в къщата.

— Не.

Мая влезе в кухнята и свали слънчевите си очила. Пистолетът потъна в джоба й, но дясната й ръка докосна металния тубус, който висеше на рамото й.

— Гладна ли си? — попита Вики. — Да ти направя ли закуска?

Мая стоеше до мивката, очите й проучваха всичко. И Вики изведнъж видя кухнята в различна светлина, сякаш за пръв път в живота си. Тенджерите и тиганите с цвят на авокадо. Пластмасовият стенен часовник. Сладкото малко селско девойче, застанало до порфлановия кладенец. Всичко беше обикновено и безопасно.

— Пастира се оказа предател — каза Мая. — Работи за Табулата. И ти си му помагала. Което значи, че и ти може да си предателка.

— Не съм те предала, Мая. Кълна се в името на Пророка.

Мая изглеждаше уморена и уязвима. Не спираше да се оглежда, сякаш всеки миг някой щеше да я нападне.

— Нямам ти доверие, но пък нямам и голям избор. Искам да платя за помощта ти.

— Не желая арлекински пари.

— Парите гарантират известна лоялност.

— Ще ти помогна без нищо, Мая. Просто кажи какво искаш.

Погледна я в очите и разбра, че Мая се колебае. Да поискаш помощ изисква да се унизиш до известна степен и да признаеш собствената си слабост. А арлекините се уповаваха на гордостта си и на непоклатимата си увереност.

— Трябва да открия тези двама братя, преди Табулата да ги залови — каза Мая. — Няма да ти се налага да пипаш нож или пистолет. Няма да нараниш никого. Просто ми помогни да открия наемник, който няма да ме предаде. Табулата разполага с много власт в тази страна и Пастира им помага. Няма да се справя сама.

— Вики? — Майка й беше чула гласовете им. — Кой дойде?

Джозета беше едра жена с широко лице. Беше облечена със зелен костюм с панталон и носеше медальон със снимка на покойния си съпруг. Прекрачи прага, спря и се втренчи в непознатата. Мая докосна ножницата си.

— Майко, това е…

— Зная коя е — жестока грешница, която носи смърт в живота ни.

— Опитвам се да открия двама братя — отвърна Мая. — Може да се окажат странници.

— Айзак Ти Джоунс беше последният странник. Няма други.

Мая докосна ръката на Вики.

— Табулата наблюдава къщата. Разполагат с оборудване, което им позволява да виждат през стените. Не мога да остана повече тук. Опасно е за всички.

Вики беше стиснала устни. Голяма част от живота й беше изглеждала смътна и неясна до този момент, като размазана фотография, на която виждаше само неясни силуети. Но сега, точно в този момент, и предстоеше да направи истински избор. Ходенето е лесно, беше казал Пророка. Но трябва вяра, за да намериш правилния път.

— Ще й помогна.

— Не — каза Джозета. — Не ти разрешавам.

— Нямам нужда от разрешение, майко. — Вики грабна чантата си и изскочи на двора. Мая излезе след нея и каза:

— Помни едно. Работим заедно, но аз все още ти нямам доверие.