Джон Хокс - Странникът

Лорънс наблюдаваше как светещото тяло на генерал Наш напуска стаята. Единият монитор продължаваше да следи доктор Ричардсън, който се въртеше на стола си. Другите екрани показваха цифрови записи на части от разговора. Върху черепа на невролога имаше рамка от зелени линии, която анализираше реакцията на мозъка му при различните му изявления.

— Не виждам нищо заблуждаващо в никоя от репликите му — каза Винсънт.

— Точно това очаквах.

— Ако някой лъже, то това е генерал Наш. Виж…

Винсънт вкара някаква команда и един от мониторите показа цифров запис на мозъка на генерала. Увеличеното изображение на мозъчната кора показваше, че генералът крие нещо по време на целия разговор.

— По технически причини винаги заснемам и двамата в Изповедалнята — каза Винсънт. — За да видя дали няма някакви промени със сензорите.

— Това е забранено. Изтрий всички изображения на генерал Наш от системата.

— Разбира се, няма проблем. — Винсънт вкара нова програма и измамническият мозък на Наш изчезна от екрана.

Един служител от охраната изведе доктор Ричардсън в двора. След пет минути неврологът седеше на задната седалка на една лимузина, която се носеше към Ню Хейвън. Лорънс се върна в кабинета си и изпрати имейл на един член на Братството, който имаше контакти в медицинския факултет на Йейл. Създаде файл на Ричардсън и вкара вътре личните му данни.

Братството поставяше всичките си служители на едно от десетте нива на достъп. Кенард Наш беше първо ниво и знаеше всичко за всички операции. На доктор Ричардсън му беше дадено ниво пет: той знаеше за странниците, но никога нямаше да научи за арлекините. Лорънс беше доверен служител трето ниво. Имаше достъп до огромно количество информация, но нямаше как да разбере цялостната стратегия на Братството.

Наблюдателните камери следваха Лорънс, докато напускаше кабинета си, минаваше по коридора и взимаше асансьора до подземния паркинг под административния център. Дори когато излезе от него с колата си, действията му продължаваха да се следят от сателит и информацията се изпращаше на компютрите в „Евъргрийн“.

Докато беше в Белия дом, генерал Наш предложи всеки американец да носи защитен чип. Главните акценти на правителствената програма „Свобода от страха“ обхващаха националната сигурност и практическите аспекти на програмата. Кодиран по определен начин, защитният чип можеше да служи като универсална кредитна и дебитна карта. Даваше достъп до всички медицински данни на индивида в случай на злополука. Ако всички верни и спазващи закона американци носеха защитен чип, уличните престъпления щяха да изчезнат за няколко години. В една реклама в списание двама родители с имплантирани защитни чипове завиваха спящата си дъщеря, а плюшеното мече до нея държеше защитния й чип. Посланието беше просто, но въздействащо: „Борете се срещу тероризма, докато спите!“

Защитни чипове с радиочестота вече бяха имплантирани под кожата на хиляди американци — най-вече възрастни хора и хора със сериозни здравословни проблеми. Подобни електронни лични карти следяха служителите в големите компании. Повечето американци се отнасяха благосклонно към чипа, който щеше да ги пази от незнайни злини и да плаща сметките им в касите на супермаркетите. Но защитният чип беше атакуван с неочаквано единство от ляво ориентирани групи, които се бореха за граждански права, и десни либералисти. След като загуби подкрепата на Белия дом, генерал Наш беше принуден да си подаде оставката.

Когато пое фондация „Евъргрийн“, Наш незабавно въведе защитните чипове. Служителите можеха да държат личните си електронни карти в джоба на ризата или на връзка около врата, но всички висши служители трябваше да си имплантират чипа под кожата. Белегът на дясната им китка показваше висшестоящото им положение във фондацията. Веднъж месечно Лорънс трябваше да поставя на ръката си зарядно устройство. Усещаше нещо топло да го гъделичка — чипът се зареждаше с енергия, за да продължи да предава.

На Лорънс му се искаше да беше разбрал как работи защитният чип още в началото на програмата. Сателит следеше движенията на всеки и компютърът съставяше рамка на често посещаваните от всеки служител места. Като повечето хора, Лорънс прекарваше деветдесет процента от живота си, без да излиза от рамката. Отбиваше се в определени магазини, тренираше в една и съща зала и пътуваше между къщата си в града и фондацията. Ако знаеше за рамката, щеше да направи няколко необичайни неща още през първите месеци.