Джон Хокс - Странникът

— Прочетохте ли материалите?

— Да.

— Надявам се, че са ви се сторили интересни.

— Невероятно е. Защо не сте публикували последните изследвания? Нищо не съм чел за странниците.

— За момента фондация „Евъргрийн“ предпочита да запази тази информация в тайна.

— Така не се прави наука, господин Такава. Големите открития се правят, защото учените по цял свят имат достъп до една и съща информация.

Слязоха с асансьора до мазето и тръгнаха към една бяла врата, която нямаше нито топка, нито дръжка. Лорънс махна с ръка и вратата се отвори. После Лорънс махна на доктор Ричардсън да влезе и ученият се озова в стая без прозорци, в която имаше само дървена маса и два дървени стола.

— Това е специално обезопасена стая — обясни Лорънс. — Всичко, казано в нея, е секретно.

— Къде е генерал Наш?

— Ще дойде след няколко минути.

Лорънс махна с дясната си ръка, вратата се затвори и Ричардсън остана заключен в Изповедалнята. През последните шест години фондация „Евъргрийн“ беше финансирала секретно изследване, което имаше за цел да разкрива, когато някой лъже. Не се правеше с анализ на гласа или с полиграф, който записва пулса и кръвното налягане. Страхът можеше да изкриви резултатите от подобни тестове, а добрият актьор можеше да потисне вторичните прояви на лъжата.

Без да се интересуват от външните физични промени, учените от фондация „Евъргрийн“ надничаха директно в мозъка, като използваха магнитнорезонансни изображения. Изповедалнята беше просто голяма магнитнорезонансна камера, в която човек можеше да говори, да яде, да се движи. Нямаше нужда да знае какво става — това позволяваше да се наблюдава широка гама реакции.

Наблюдението на нечий мозък, докато човек отговаря на въпроси, позволяваше да се види как различни дялове реагират на казаното. Учените на фондацията бяха открили, че за мозъка е по-лесно да казва истината. Когато някой лъжеше, лявата половина на челния му дял и мястото, наречено с латинското наименование anterior cingulate gyros, светваха като червени поточета разтопена лава.

Лорънс продължи към друга врата. Ключалката щракна и той влезе в една тъмна стая. Четири монитора бяха поставени на стената срещу подредените един до друг компютри и дългия пулт за управление. Дебел брадясал мъж седеше на масата и задаваше инструкции чрез клавиатурата. Тъкмо той, Грегъри Винсънт, беше изобретил и инсталирал оборудването, което използваха.

— Разкара ли всички метални предмети от него? — попита Винсънт.

— Да.

— Защо не влезе вътре? Страх те е да не кажеш нещо, докато те наблюдавам ли?

Лорънс избута един офис стол до пулта и седна.

— Просто следвам инструкциите.

— Да бе. — Винсънт се почеса по корема. — Никой не иска да влиза в Изповедалнята.

Лорънс погледна мониторите и видя размазаното изображение на тялото на Ричардсън — състоеше се от различни парчета светлина. Светлината променяше, цвета и яркостта си, докато Ричардсън дишаше, преглъщаше и мислеше за опасното си положение. Обектът беше дигитализиран и можеше да бъде анализиран от компютрите.

— Добре изглежда — каза Винсънт. — Няма да е трудно. — Погледна нагоре към малката охранителна камера, която висеше от тавана. По коридора вървеше плешив мъж. — Точно навреме. Генералът идва.

Лорънс надяна подходящата маска. Усърден. Напрегнат. Втренчи се в мониторите. Кенард Наш тъкмо влизаше в Изповедалнята. Беше на шейсет и няколко, със сплескан нос и изправената стойка на войник. Лорънс се възхищаваше на начина, по който Наш прикриваше жестокостта си — с приятелското поведение на преуспял треньор.

Ричардсън се изправи и Наш се здрависа с него.

— Доктор Ричардсън! Радвам се да се запознаем. Аз съм Кенард Наш, изпълнителен директор на фондация „Евъргрийн“.

— За мен е чест, генерал Наш. Спомням си, когато бяхте в правителството.

— Да, беше истинско предизвикателство, но трябваше да продължа напред. Много вълнуващо е да управляваш „Евъргрийн“.

Седнаха от двете страни на масата. Винсънт зададе команди на компютъра и на екраните се появиха различни изображения на мозъка на Ричардсън.

— Разбрах, че сте прочели това, което ние наричаме „Зелената книга“. В нея е обобщено всичко, което знаем за странниците.

— Информацията е невероятна — каза Ричардсън. — Вярна ли е?

— Да. Някои хора имат способността да излъчват нервната си енергия извън телата си. Това е генетична аномалия, която се предава от родител на дете.