Реймънд Хури - Последният тамплиер

Веднъж, преди по-малко от година, двамата бяха сами в едно кафене и Райли почти я беше поканил на вечеря. Бе решил да не го прави, защото, поне според него, съществуваше огромна вероятност нещата да не завършат само с вечерята. Връзките между колеги никога не са лесни, а що се отнася до връзките между колеги в Бюрото - те са си направо обречени.

- Продължавай - кимна ѝ той.

- Мислех си за онези ездачи в музея. От записите на охранителните камери става ясно, че тези типове не просто са яздели конете си - те са ги контролирали, при това много умело, особено докато са изкачвали стълбите. За каскадьорите в Холивуд вероятно е фасулска работа, но в реалния живот задачата е доста трудна.

Звучеше така, сякаш го знаеше от опит.

Амелия забеляза погледа му и се усмихна сдържано.

- Да, мога да яздя - потвърди тя.

Той веднага си даде сметка, че тя е напипала нещо. Връзката с конете просто му се блещеше в очите. Спомни си, че още през първите няколко часа му беше минала подобна мисъл, когато се сети как конната полиция от участъка „Сентрал Парк" управляват конете си, но така и не я бе доразвил. Ако го беше сторил, сигурно щяха да са поели по следата доста отдавна.

- Искаш да прегледаме списъците на каскадьорите, така ли?

- Като начало може да тръгнем и от тях. Но в случая не става въпрос само за ездачите, а и за самите коне. От записите става ясно, че хората са пищели, викали, имало е стрелба. И въпреки всичко конете въобще не са се паникьосали!

Амелия направи пауза и отправи замислен поглед към Джордано, който тъкмо приемаше някакво обаждане - като че ли нямаше желание да сподели следващата си мисъл.

Райли веднага я разбра накъде клони.

- Полицейски коне.

- Точно така.

По дяволите! На него тази мисъл му харесваше точно толкова, колкото и на нея. Полицейските коне предполагат ченгета. А на никого не му се искаше да допуска възможността в подобен насилствен акт да са замесени други служители на закона.

- Случаят е твой - кимна той. - Само че по-кротко.

Не ѝ остана време да отговори. Джордано се втурна към тях и се разкрещя:

- Беше Стив. Напипахме нещо! Като че ли този път сме попаднали на нашия случай!

15.

Когато зави на 22-ра улица, Гюс Уолдрън усети, че по тялото му плъзват тръпки. Добре де, вярно, така беше още от събота вечер, но това тук беше различно. Разпознаваше отлично знаците. Той вършеше много неща по интуиция. Залагането на конете беше едно от тях. Резултатите? Гадни. Но пък други неща, които вършеше, воден от интуицията си, обикновено успяваха. Затова винаги ѝ обръщаше внимание.

А сега видя с очите си, че има и причина за тези особени тръпки. Една кола - обикновено и невзрачна. Прекалено обикновена и прекалено невзрачна. Двама мъже, вторачени целенасочено безцелно. Ченгета. Какви други биха могли да бъдат?

Гюс си преброи крачките и се закова пред някаква витрина. В нея зърна отражението на друга кола, душеща на ъгъла. Точно толкова незабележима. Хвърляйки бърз поглед през рамо, той видя, че и в нея има двама зяпащи нищото мъже.

Устроили са му капан.

Мисълта му автоматично хвръкна към Люсиен. В ума му се зареди цял списък от грозни неща, с които щеше да сложи край на мръсния живот на този френски педал.

Продължи да върви бавно и спокойно, но когато стигна до галерията, се втурна вътре и се спусна към Люсиен, който тъкмо се изправяше стреснато от стола си. Гюс ритна масичката. Грозният часовник и кутията с почистващата течност, които стояха на нея, паднаха на пода. Цапна французина през ухото и изрева:

- Изпял си ме на ченгетата, а?!

- Не, Гииуус...

Докато вдигаше ръка, за да го удари отново, Гюс видя, че Люсиен извръща глава и очите му едва не изскачат от орбитите си, насочени към задната врата на галерията. Значи ченгетата бяха заели позиции и там. В този момент до носа му достигна някаква воня, като че ли от бензин. Кутията, която беше бутнал, капеше по пода.

Гюс грабна кутията, вдигна Люсиен като перце и го захвърли към прага на вратата. После го срита зад коленете и накара мръсната невестулка отново да коленичи. Притисна краката му към пода и започна да излива съдържанието на кутията върху главата му.

- Да разбереш, че с мен не можеш да си играеш, лайно такова! - ревеше той и продължаваше да излива кутията.

- Моля те, недей! - загъргори французинът, чийто очи вече горяха от изливащата се върху него течност.

И тогава, твърде бързо, за да може ужасеният човек да се съпротивлява, Гюс отвори рязко вратата, вдигна Люсиен за яката, извади запалката си, подпали го и го прати с мощен ритник към средата на улицата.