Реймънд Хури - Оръжието на тамплиерите

Реакцията на охранителя беше светкавична. Едната му ръка се насочи към кобура, за да извади пистолета, а другата вдигна радиостанцията, за да извика подкрепления. Райли знаеше, че трябва да го спре, ако иска той и Шарафи да се измъкнат оттук. Охранителят се оказа за части от секундата по-бавен от агента на ФБР. Райли се хвърли върху него, изби пистолета му, който се плъзна към другия край на помещението, а след него полетя и радиостанцията. Гвардеецът насочи юмрук към главата на противника си, но Райли се приведе и го контрира със собствения си ъперкът. Гвардеецът се отпусна безсилно и се стовари върху металната повърхност на бюрото.

Райли грабна Шарафи за ръкава и извика:

- Да бягаме!

Двамата се втурнаха към стълбите.

5

Изскочиха на приземния етаж и се втурнаха през коридорите на библиотеката, без да направят впе-• чатление на никого, но това едва ли щеше да продължи дълго. И наистина, след броени секунди след тях се чуха свирки и викове - явно швейцарският гвардеец, който охраняваше архива, се беше съвзел и алармираше колегите си. А в далечния край на огромната зала четирима карабинери се оглеждаха с извадени пистолети.

„Не стана така, както го бях намислил" - укори се наум Райли, закова се на място и сви наляво. Главният архивар се беше събудил твърде скоро, защото дозата опиат, с която го бе напръскал, нарочно беше по-слаба. Не можеше да рискува и да го убие или да го запрати във вечна кома. Държеше да бъде на чисто с тези среди. Но май беше прекалил с чистотата. Затова сега се налагаше да измисли друг вариант за измъкване, защото вече нямаше как да се доберат до шофьора, който ги очакваше до Апостолическия дворец. А дори и да успееха, гвардейците яростно ги преследваха.

- Насам! - изкрещя той на иранския професор.

Двамата влетяха в поредната бляскава зала, а оттам - в новото крило на музея „Киарамонти". Тук беше пълно с посетители. Райли и иранецът се запровираха между тях, предизвиквайки поредица от писъци и викове на възмущение. Преследвачите им се бяха събрали в плътна група, която със сила си пробиваше път през тълпата и вече дишаше във вратовете им.

Вдясно от себе си зърна главния вход и се насочи към него. В същия миг се закова на място, защото точно в този момент през стъклените врати влетяха още три ченгета. Агентът погледна наляво - там имаше друг изход. Запро-вира се към него, следван плътно от иранеца. Озоваха се на огромна площадка, намираща се на върха на две импозантни стълбища. Поемайки си дълбоко въздух, Райли се обърна към Шарафи и протегна ръка.

- Дай ми книгата! Само те бави!

Иранецът притисна здраво кодекса към гърдите си и отсече:

- Нищо ми няма! Накъде?

- Нямам представа, но не можем да останем и тук - отговори Райли и се втурна надолу към едно от стълбищата.

Чу прищракване на полицейско радио и погледна през мраморния парапет. На долната площадка ги очакваха две ченгета. След секунда щяха да се изправят очи в очи с тях.

Той се метна върху перилата, плъзна се надолу и се приземи тежко върху тях. Събори ги и освободи пътя за професора.

- Продължавай! - провикна се към Шарафи, като стовари юмрука си върху лицето на един от карабинерите, който се опитваше да се изправи. Полицаят се опита да го сграбчи за краката, но Райли се измъкна и отново се понесе напред.

Двамата хукнаха през окосената морава на централния двор. Оттам се спуснаха към сводестия проход, отвеждащ към Страдоне дел Джардини и дългата редица паркирани коли от двете ѝ страни. Райли се закова за миг, позволявайки си няколко секунди покой, за да огледа обстановката. Търсеше някой, който да влиза или да излиза от кола или мотор, или каквото и да е на колела, което би могло да ги изведе оттук. Нямаха късмет. Наоколо цареше пълна тишина.

В следващия миг на стотина метра от тях, в другия край на моравата, се появи нова група карабинери.

Шон Райли се опита да разрови мозъка си, за да си спомни картата на Ватикана, която не беше разучил подробно преди това злощастно нахлуване в пределите на свещения град. Имаше смътна представа къде се намират, но устройството на града беше безразборно - истински лабиринт от пресичащи се сгради и виещи се алеи, които биха затруднили дори и най-големия специалист по ориентиране. И тогава се включи инстинктът му за оцеляване.

Поведе професора покрай редицата паркирани коли и поредната широка морава с поредния музей встрани - Квадратната градина.

- Насам! - извика той, сочейки към долния край на градината и високата бетонна стена.