Ерик Лустбадер - Сирените на Холивуд (Книга 1)

— Това е сабя — поясни Боунстийл, който се приближи и застана до нея. — Сабя в кръг.

Даяна отново се вторачи в белязаната плоскост. Този път успя да различи странния вид кръст, обграден с нескопосано направен кръг.

— Изписан е с кръв. Какво означава това?

Той се протегна, изправи я на крака и любезно каза:

— Че е време да си вървите.

— Първо искам да говоря с Крис.

Даяна се приближи до двамата мъже. Макиларджи отиде да говори с Боунстийл.

— Как е той? — попита тя Силка.

— Не много добре, госпожице Уитни — Силка бе хванал Крис здраво под мишница. — Трудно му е да го понесе.

— Крис — Даяна протегна ръка и помилва лицето му, — о, Крис.

Той премига два-три пъти и я погледна.

— Добре съм, Даян. Добре съм.

Но тя виждаше, че не изглежда добре. И в същия момент я осени идея. Забърка в чантата си и извади ключове.

— Ето — показа му ги тя в шепата си. — Силка ще те закара у дома. Можеш да останеш там, колкото искаш.

— Мислех да го закарам у Найджъл — каза Силка.

— Закарай го у дома — настоя Даяна. — В моята къща.

Силка изглеждаше разколебан.

— Тай много ще се притесни. Тя искаше…

— Направи, както ти казвам — Даяна говореше тихо. — Сега на него не му е до Найджъл и Тай.

Очите на Силка проблеснаха. Той не каза нищо повече, ала Даяна беше сигурна, че ще изпълни молбата й. Тя отново бръкна в чантата си.

— Ще оставя телефон, на който може да ме потърси, ако му потрябвам…

— Вече го знам — рече Силка с равен глас.

— О!… Добре — Даяна задържа за миг погледа си върху него, после се наведе и целуна Крис по бузата. — Грижи се за него, Силка.

— Както винаги, госпожице Уитни.

Двамата тръгнаха. След малко Даяна чу шума от двигателя на лимузината. В момента, в който Крис си отиде, тя почувства, че тялото й бавно започна да се вцепенява. Имам нужда от една глътка, рече си тя. Но нямаше намерение да отваря бутилка пред очите на лейтенанта. Познаваше този тип полицаи от Ню Йорк.

Боунстийл се отдели от събеседника си.

— Искате ли да ви закарам?

— Колко е часът? — попита тя.

Той погледна часовника си:

— Току-що мина единайсет.

Тя кимна. Имаше време да пийне нещо и да поспи, преди да отиде на летището да посрещне Рубънс.

— Не, благодаря — отвърна Даяна. — Аз съм с кола. Мисля, че ще ми дойде добре, ако покарам.

Боунстийл само кимна и тръгна да я изпраща. Зад него вървеше Макиларджи. Навън беше облачно. Слабата светлина се процеждаше като през ципа, бяла и тънка като порцелан.

Даяна седна зад волана и Боунстийл затвори вратата на колата й.

— Ще ви се обадя след някой и друг ден — каза той.

— Когато можете да ми кажете нещо повече.

— Да.

Тя го погледна.

— Лейтенант…

— Тръгвайте.

— Ъ-ъ, не — усмихна се Даяна. — Не мога да ви наричам така. Приличате ми на Боби.

— Никой не ме е наричал Боби — отвърна той, оглеждайки лицето й; после кимна: — Довиждане, госпожице Уитни.

„И какво виждаш в тази парфюмирана градина?“, беше я попитал Бейба първата вечер. „Не отговарям пред никого — само пред себе си“, беше му отвърнала тя. Но дори тогава подозираше, че е разбрал защо е напуснала озеленения Гилс Плейс в района на Кингсбридж в Уест Бронкс.

Беше тринайсетгодишна — възраст, когато обстоятелствата, не дотам ритуални, оповестяват края на детството. Баща й беше вече починал; мълчалив, но незабравим караул в орехов ковчег два метра под земята в гробище, в което тя не можа да се върне от деня на погребението.

Не помнеше точната дата на смъртта му, само в какъв ден от годината се случи — в средата на августовските горещини, когато дори в Кейп, на брега на бурния ледовит Атлантически океан слънцето струеше с бясно озлобление — ден, който незаличимо се вряза в сърцето й.

Трябва да е било през август, защото много ясно си спомняше, че морето край плажа беше претъпкано с народ. Макар да беше краят на лятото, жегата беше непоносима и повечето хора дълго се задържаха в топлата вода.

За нея температурата на водата никога не бе имала значение — не я интересуваше дали устните й са посинели и дали кожата в основата на ноктите й е станала с цветовете на дъгата. Майка й — която тя винаги наричаше Моника — махаше, викаше я да излезе от морето, да се изсуши и стопли на слънцето, ала тя не се подчиняваше. Тогава майка й се принуждаваше да нагази във водата и да я издърпа на сушата, ала тя вече бе вкочанясала от студ. Майка й я загръщаше с една от яркочервените плажни хавлии и започваше да я разтрива, за да ускори кръвообращението, а грамадните жужащи синьо-зелени конски мухи се впиваха до болка в лъсналите й от солта глезени.