Ерик Лустбадер: Сирените на Холивуд (Книга 2)

Тя стана, облече се с джинси и пуловер с висока яка и излезе на палубата. Съмваше се. Мъглата се бе вдигнала и морето се простираше пред нея докъдето й стигаше погледът във всички посоки. Нямаше никакъв вятър и водната повърхност беше спокойна и гладка като стъкло. Бръчица не набраздяваше вечната й обвивка.

Даяна отиде до оградата на хакборда, облегна се на лакти и пое дълбоко от богатството на въздуха. Това отпрати мисълта й към студен сезон, в който при дишане излизат облачета пара; към кишата в канавките, лепкави и почернели от сажди; към дълги, тъмни улици, гъмжащи от хора с лъскави, намръщени лица и изпълнени с гръмки звуци от радиоприемници и предимно с гласа на Джеймс Браун, който взривяваше нощта; към буренясали дворове; към разрушени сгради, тънещи в боклуци; към струящата пара от уличните шахти.

Във въображението си тя бе извикала подземния свят оттатък реката Стикс, съвсем близо до бар „Занзи“. Черните, лъскави лица с жълти очи и бели зъби се вторачиха в чуждия й външен вид, докато я доведоха към гетото… Спомени от друго време.

Сърцето й заби силно, когато отново чу тихия вопъл от огромната пазва на Тихия океан — имаше чувството, че самото море стене. Бледият мъх по кожата на ръцете й настръхна. И изведнъж всичките й мисли отлетяха като вятъра. Всички, с изключение на една — тя увисна в съзнанието и като блестяща златна сабя, която се въртеше и въртеше в центъра на съзнанието й. „Веднъж опитах, рече си тя и пулсът й се ускори, но тогава бях още дете и вярвах, че магията ще ми помогне. Е, да, но вече съм жена. И имам власт.“

В този момент Рубънс застана до нея; в ръцете си държеше чаши с димящо кафе. Даяна пое едната чаша и жадно отпи, стискайки здраво в пръсти и, длани горещата керамика.

Вече знаеше какво иска да каже на Рубънс, ала гърлото й се схвана и тя трябваше да изчака малко, да си почине, преди да отвори отново уста и със странен, пресипнал глас да заговори:

— Има един човек в Ню Йорк, Познавах го… много отдавна. Той уби мой приятел, човек, когото обичах. Нахълта в апартамента му и го застреля като куче — главата й се замая, стомахът й се сви на топка. Никой не знаеше за това, освен тя. — Той не подозираше, че аз съм там, че го видях какво направи.

Какво й беше казал Боби? Не можеш да забравяш старите си приятели. Не бива да ги забравяш. Никога!

Даяна погледна Рубънс в лицето; продължаваше да долавя звуците на морето, които отново долетяха като невидими вълни — хипнотизиращата песен на морските сирени.

— Това, което се случи с Ашли… — Рубънс я наблюдаваше по много особен начин; очите му бяха твърди и мрачни, изпълнени с живачен гняв. — Нали ме попита какво искам най-много — продължи тя. — Искам същото да се случи и с този човек.

Рубънс я обгърна с ръка и двамата тръгнаха към мостика. Той натисна един бутон и котвата започна да се вдига. Преди да слезе по-долу, се обърна към Даяна:

— Заслушай се. Ще чуеш китовете, които се зоват едни други. Това е една дълга, самотна песен.

После завъртя кормилото и насочи лодката обратно към брега.

Когато се върнаха вкъщи, Даяна каза на Рубънс името на мъжа: Орелио Окейшо. Колко странно прозвуча то в устата й. Не беше изговаряла пълното му име толкова много години. Беше име на същество от друг свят.

Докато Рубънс се запътваше към телефона, тя прекоси хола и разтвори вратата към градината. Басейнът проблясваше в горещия въздух, слънчевите лъчи хвърляха по повърхността му ситни диаманти. „Ако се гмурна там, положително ще си счупя врата.“

Даяна излезе навън и слънцето така я заслепи, че тя се олюля. Стомахът й пак се сви и първата й мисъл беше, че ще повърне. Като замаяна побърза да направи още няколко крачки, за да се хване за металната облегалка на най-близкия шезлонг. Краката й трепереха, по челото и под мишниците я изби пот. „Боже мой, помисли си тя. За този момент копнях, откакто видях Окейшо, надвесен над тялото на Бейба. Исках го мъртъв. Каква омраза ме изпълваше към него, към баща ми, задето умря и ме остави сама с майка ми.“

Тази омраза се бе загнездила като свит юмрук в сърцето на Даяна; беше станала част от нея от толкова дълго време, че тя бе загубила истинското й значение някъде дълбоко в себе си. И тя растеше там, сякаш Даяна я бе оставила да си има свой собствен живот. Сега, в едно мигновение, толкова ненадейно и силно, че чак я замая, тя разбра много ясно колко се е лутала в тази омраза и че с тази последна крачка омразата ще я удави.

За миг се почувства толкова безпомощна, толкова самотна и изплашена, колкото се чувстваше и по време на дългото си заточение при доктор Гийст. И започна да хлипа.