Ерик Лустбадер - Сирените на Холивуд (Книга 2)

Джакарандите зашепнаха името й и тя вдигна глава. Тънка струйка пот потече мъчително по вдлъбнатината на гърба й. „Господи! — възкликна тя мислено. Той е тук, а аз все още не го виждам. Направо си играе с мен.“

Играе си!

Сепна се и отново заобиколи палмовото дърво. Съзнанието й трескаво работеше, сърцето й биеше като чук. Вече беше наясно. Жан-Карлос й беше казал: „От женска гледна точка ситуациите често изглеждат трудни… привидно са загубени. Но човек никога не бива да се предава.“ И сега видя как я пронизваха очите му, представи си как е избягал от Моро Касъл и болката му, задето е изоставил най-скъпите си близки. „В моменти, в които противникът ти очаква безсилие от твоя страна, ти му излез с хитрост. Ето, дай да ти покажа един трик и ще разбереш защо аз самият използвам само револвери.“

С треперещи ръце и с дъх, свирукащ през полуотворената й уста, Даяна пак отвори барабана. Ето ги — последните два куршума. Сега трябва много внимателно да превърти барабана. Готово! Подаде върха на езика си и навлажни устните си. Вече знаеше какво трябва да прави.

Обърна се и го зачака да се приближи.

Нощта беше много тиха. Вятърът, който се бе надигнал преди малко, почти стихваше. Трябва да беше дошъл откъм океана, защото тя още чувстваше влагата по ръцете и тялото си като слой восък.

Видя, че съвсем близо до нея храстите се размърдаха — по-близо, отколкото очакваше. Прицели се с револвера и бавно натисна спусъка. Чу се силно като удар с чук щракване и нищо повече. Само едно ехо, което отекна от празния патронник като подигравателен смях. Силка не можеше да знае, че Боби презареди оръжието миг преди да бъде прострелян. Дали е броил изстрелите? Щеше да е много изненадана, ако не ги е броил.

Най-сетне той се показа: излезе от високите цветя и храстите в градината като същински Адам и тръгна право към нея — магнумът висеше свободно до тялото му.

Даяна вдигна револвера и отново натисна спусъка. В нощта отекна единствено най-гръмкото щракване в света.

— По дяволите!

Силка отметна глава назад и се разсмя.

— Вече нищо друго не ти остана, миличка — със сериозен глас рече той — освен това — и килна нагоре цевта на пистолета си, без дори да си прави труда да се цели в нея.

И нямаше нужда вече. Сега можеше да си позволи да не бърза. А той, прецени Даяна, беше тъкмо от тези хора. Защото изпитваше удоволствие от подобни неща. Не само професионално, а нещо повече. Много повече от професионалното.

Сега настъпи нейният момент — докато той се приближаваше. Тя беше получила „Оскар“ за изпълнението си в „Хедър Дюел“, но сегашната й роля не можеше да се сравни с онази. Ако не се представи успешно, в порядъка на пет минути ще е мъртва.

Даяна придаде на гласа и израза на лицето си подсилена уплаха. Не й беше особено трудно.

— Недей да правиш това, Силка — заговори тя. — Мога да бъда много добра с теб. Какъв смисъл има да ме убиваш? Не ме ли желаеш вече?

— О, да — рече той и пристъпи напред. — И пак ще те имам. Малко преди да допра магнума до главата и ти пръсна мозъка — устните му се разтеглиха в злобна усмивка. — Положително ще ми достави голямо удоволствие тая работа. Ти ми навлече сума ги неприятности — поклати глава мъжът. — Сега трябва да изоставя всичко това — тази сладка работа, за която ми трябваше дълго време да се подготвя, като използвах парите на групата, за да купувам оръжие, използвах самолета им, за да го прехвърлям в Северна Ирландия — Силка я гледаше с трескав поглед. — Ако Крис не бе толкова загрижен за собственото си благо, той никога нямаше да седне да проверява счетоводните книги и да открие, че дори прищевките на „Хартбийтс“ не могат да покрият всичките липсващи пари. Нямаше и за миг да се усъмни в мен и нямаше да ми се наложи да го убивам. А сега всичко се сведе, и то неминуемо, до тази кървава баня — той сви рамене. — Но аз съм свикнал със смъртта.

Земята като че ли се разтресе под краката му, когато Силка отново пристъпи към Даяна.

— Двамата ми братя бяха такива идеалисти. Отидоха в Северна Ирландия, следвайки пътя на баща ни. След време получих писмо от Дан. „Убиха Нед“, съобщаваше ми той. „Проклетите подбудители го включиха в едно нападение.“ Нед беше едва на седемнайсет години, най-младият от нас. Той и Дан подготвяли акция. „Сега имаме нужда от теб“, допълваше в писмото си Дан… Аз току-що се бях уволнил от флотата. Исках да воювам. Заминах за Белфаст и видях как се отнасят към родината ми. След шест месеца Дан и аз се върнахме в Бостън и организирахме нападение срещу оръжейния склад на Националната гвардия. Прекарахме сандъците с автоматични пистолети М-60 в Мексико и оттам ги прехвърлихме в Ирландия. Дан тръгна с тях, а аз останах тук. В Белфаст се бях запознал с едно тъмнокосо момиче със зелени като изумруд очи. То също работеше върху плана. Мнозина от ИРА пророчески заявиха, че планът няма да се осъществи; момичето, обаче, смяташе, че грешат.