Ерик Лустбадер - Френска целувка (Книга 1)

Все пак от всичко това излезе и нещо хубаво — той се насочи към колоезденето. Първоначално индивидуални състезания, в които нямаше как да го включат във втори отбор — можеше само да загуби. Както и направи неведнъж в началото. Но бавно, мъчително си проби път до вторите места, а след това и до първите.

Дотогава училището вече бе свършило и пътищата им с Тери се бяха разделили. Брат му се бе превърнал до мозъка на костите си в подобие на уелския гвардеец, какъвто е бил някога Малкълм Хей, каквито е искал да бъдат и синовете му. Какви качества трябва да притежава човек, питаше се Крис, докато въртеше педалите под гъстата като кленов сироп слънчева светлина, за да бъде войник? Дали само обикновен, чист патриотизъм, или, както подозираше у баща си и брат си някаква вътрешна ярост, личен гняв, който трябва да бъде уталожен?

Крис никога не бе изпитвал този особен вид гняв, тази нужда да убива, която бе наблюдавал у други мъже. Той бе пацифист; ето защо беше във Франция. Или може би все пак баща му бе прав, като твърдеше, че тук го е пратил страхът, че е избягал с подвита опашка от тъмния хаос на войната, от възможността да го убият?

Но той не вярваше в тази война… е, и какво? Достатъчно ли е това?

— Как можеш да постъпиш така? — му бе казал на летището Малкълм Хей. — Още не мога да повярвам, че заминаваш за Франция, вместо за Виетнам. Твой дълг е да участваш в тази война, Крис, да помогнеш да се спре прегазването на Югоизточна Азия от комунистите, да се запазят живи свободата и личната инициатива — тези стълбове на нашата политика, които правят Америка велика страна. — Няма по-ревностен привърженик на една религия от човека, който я е приел, без да е закърмен с нея. За Малкълм Хей такава религия бе Америка.

„Америка, мислеше си Крис, моята родина.“ Дали не си бе послужил с пацифизма като оправдание, за да избяга от отговорността? Би искал да е сигурен.

— Не искаш ли да се гордея с теб? — му бе казал Малкълм Хей точно преди да се измъкне през изхода за излитане. — Никога ли няма да пожелаеш да станеш мъж?

Бащата на Сутан — изискан мъж малко над четирийсетте, бе настроен много по-умерено. На вид малко зловещо напомняше Шарл дьо Гол — липсваше му единствено кепето, за да стане приликата пълна. При това, интересно, политическите му възгледи бяха напълно радикални. Той бе твърд противник на войната и се отвращаваше от онова, което страната му бе сторила в Индокитай, Виетнам и Камбоджа.

— Съединените щати — каза той — изглежда са решили да довършат това, което ние така усърдно започнахме.

Това бе още една причина съзнанието на Сутан да остане незаразено от политиката и философията.

— Още от ранна възраст се познавах с много момчета — обясняваше тя, докато разтриваше маслото по кожата му. — Сега ми се струва, че всички са били радикали, революционери, по-скоро Маратовци, отколкото Робеспиери; размирници, а не реформатори. Бяха прекалено заети да се сърдят, за да мислят за реформи.

— Като баща ти ли?

— Действително, може би е трудно човек да харесва баща ми. Но пък лесно може да му се възхищава. — Опитните й ръце извличаха болката и умората от натоварените му мускули. — Той вярва, че единственият правилен път към прогреса е промяната. А за него тя започва с освобождаването от миналото.

— Историята — казваше мосю Воже, бащата на Сутан, — представлява окови. Вземете например Камбоджа. Ние, французите, направихме от нея колониален протекторат. Изсмуквайки ценните й природни ресурси, подкопахме цялата местна промишленост, като тласнахме страната по неумолима низходяща спирала. Докарахме занаятчиите до нищета, създадохме нова промишленост на мястото на старата. Същевременно поощрявахме своеволията на лидерите, грубото беззаконие, корупцията, спомагаща за увеличаването на собственото ни богатство и власт. В оковите на Франция, Камбоджа преживя период на упадък. Единственият начин да се промени това плачевно положение е като се строшат оковите, като обърнем гръб на историята, в която не се съдържа нищо ценно за кхмерите. Те са готови да се присъединят към цивилизования свят. Накратко, единственият начин да накараме Камбоджа да се съвземе, е като я освободим от миналото й. Тя трябва да започне всичко отначало, на чисто.

Докато описваше с пламенни слова огромната вреда, нанесена от неговата страна на Камбоджа, и начините за поправянето й, мосю Воже се вълнуваше, по бузите му избиваше червенина. Сякаш виждаше в своето призвание нещо като „джихад“ 25 25 Ислямска религиозна война — Б.пр. и се чувстваше въоръжен не само с правотата на идеите си, но и с подкрепата на Всевишния.