Ерик Лустбадер - Френска целувка (Книга 1)

Хвърли се към пистолета, стреля в упор в премятащия се, скачащ силует, който се дръпна от Аликс, мина през антрето, през прага и изчезна.

Крис изтича до отворената врата, но не видя никого. Накъде, запита се той, нагоре или надолу? После си даде сметка, че това няма значение. С тръпка на агония се върна обратно в апартамента.

— Аликс!

Коленичи до нея. Вътрешностите му се свиха, сърцето му болезнено примря. Имаше толкова много кръв. И все пак сивите й очи го познаха. Устните й се разтвориха, клепките й трепнаха. Какво се опитваше да каже?

— Аликс — той прошепна името й и в същия миг дръпна телефона към себе си, набра „Бърза помощ“.

Крис гледаше как животът бавно се изцежда от нея; беше му трудно да диша. От безкрайната болка мисълта му течеше несвързано. Съзнаваше, че плаче.

— Дръж се — прошепна в притихналото й лице. — Не умирай, моля те, не умирай. — Имаше чувството, че някой е забил в гърдите му кол.

Кръвта й бе навсякъде по него, животът й го покриваше и засъхваше като втора кожа.

Бан Ми Туот, Виетнам — Камбоджа; Мужен 20 20 Град на 8 км от Кан — Б.пр. — Париж, Франция

Първата мисъл на Тери Хей, когато под прикритието на нощта пристигна в Бан Ми Туот, в планините на централен Виетнам, бе един стих от Пол Валер, великия френски символист: „Сила, с която не се злоупотребява, губи своето очаровани.“

Седмица по-късно, когато по ръцете му вече имаше кръв, той си спомни за думите на един друг французин, Ларошфуко: „Ако се съпротивляваме на страстите си, то е повече заради нашата слабост, отколкото заради силата ни.“

Защото когато дойде във Виетнам, Тери Хей вече бе готов да се научи да убива.

— Да се убива, е лесно — бяха думите на капитан Клеър по време на първата лекция зад стените на лагера на Частите със специално предназначение. — Затова не си губете времето в излишни притеснения. Всички сте чували потресаващи разкази за момчета, чийто пръст замръзва на спусъка. Аз пък ще ви кажа, че тия истории са пълна глупост. Всеки може да убие — това е все едно да щракнеш с пръсти. Вземете когото и да било — от ония, дето убежденията не им позволявали да служат, някой пацифист, дори шибания Мартин Лутър Кинг, ако щете, все едно кой, и му сложете един зареден пистолет в ръката. След това му покажете как някой изнасилва жена му или петнайсетгодишната му дъщеря и само гледайте колко бързо ще го вдигне и ще застреля мръсника, заплашващ семейството му.

Тери, седнал с небрежно кръстосани крака, си мислеше що за нравоучение в армейски вариант е това. Но част от него несъмнено искаше, може би дори се нуждаеше да повярва — така, както човек вярва, когато докторът му каже; „Никак няма да ви заболи.“ Не нравоучение в истинския смисъл, а просто една лъжа, в която ти е необходимо да повярваш.

— Или ще кажете, че това е различно? В такъв случай се подгответе за горчивата истина — продължи капитан Клеър, — защото на война е също все едно, че виждаш някой да изнасилва жена ти или дъщеря ти пред очите ти. Бъдете сигурни, че започнете ли веднъж, независимо от съмненията, с които сте дошли тук, нищо вече не ще ви спре да убивате ония гадини.

По това време Тери вече бе минал през първоначалния и напредналия курс на военна подготовка, военновъздушното училище във форт Бенинг край Кълъмбъс, щата Джорджия, и училището на специалните части във форт Браг, Файетвил, Северна Каролина.

Сега, като слушаше капитанът да дудне за това какво означава да се убиват хора и как съзнанието го възприема по един начин, докато всъщност действителността е съвсем друга, той се питаше защо е целият този шум. В края на краищата, разсъждаваше Тери, хората се убиват още от праисторически времена, откакто е било откраднато първото парче месо, първата жена, откакто някое облечено в кожи племе е нахлуло на територията на съседите си. Тогава какво?

Не му беше ясно какво толкова сложно има в цялата работа. Всички тези капани на съзнанието, заложени от лъжливо чувство на вина или жал, за които капитан Клеър непрестанно намекваше, липсваха при него. „Врагът е насреща, мислеше си той, кацнал в прицела ти. Натискаш спусъка и — бум! — той изчезва, край. Няма нищо трудно, нищо неразбираемо.“

— Вие сте се записали като доброволци в групата за проучвания в състава на силите със специално предназначение. — Капитанът се усмихна зловещо и многозначително. — Звучи така, сякаш ще ставате библиотекари. Какво да се прави, армейска канцеларщина. Първата ви работа ще се състои в това да набирате хора за ЦГЗ, което, зайци непросветени, означава Цивилни групи за защита — още безполезна канцеларщина. Ще се занимавате с подривна дейност в тила на врага и с разполагане на противопехотни мини. За територията, на която ще се намерите, няма изработени карти, така че ще имате нужда от помощта на местното население. За целта началството ни е упълномощило да използваме кхмерите от планинските племена по северозападната граница и тези от делтата на река Меконг. Хората, които изберете, ще получават кодови имена, тъй като азиатските, в най-добрия случай, са трудни за запомняне. Ще ги вкарвате предпазливо в подразделенията си и ще ги използвате според обстоятелствата — като водачи, а ако стане нужда — и като жертви.