Ерик Лустбадер - Френска целувка (Книга 1)

Бавно и с любов той проследи изграждането на каменния външен зид. На запад, в Тараскон, откри резбована дървена порта, изобразяваща коронясването на Богородица, и я докара във Ванс.

Теракотените плочи на ниския покрив в романски стил бяха сменени с нови, а глазираните плочки на стрехата бяха излъскани на ръка.

На север от вилата се намираше кипарисова горичка, която я предпазваше от буйния порив на мистрала. На юг растяха белокори платани с възлести, причудливо извити клони, подобни на разкривени от артрит ръце, които даваха сянка в летните горещини. Надолу от вилата пък започваше каменист скат, покрит със стари лотосови дървета, които напълно я скриваха от любопитните погледи.

Според повечето хора Мън и Сутан изглеждаха еднакво. Той бе малко по-висок и по-широк в раменете, но иначе чертите им бяха почти еднакви. Основната разлика бе, че неговото лице имаше по-обветрен вид, сякаш действително се бе превърнал в провансалски земевладелец.

— Не изглеждаш никак добре — каза Мън.

Бяха седнали във вътрешния двор на вилата, построена във формата на полукръг. Край тях цъфтяха мимози, диви рози, бадемите бяха разтворили розовите си пъпки. Във въздуха се носеше характерният мирис на риган и мащерка. Каменният фонтан, представляващ двойка играещи делфини, бе обвит в бръшлян; водата, бликаща от устите им, падаше със звън върху лазурните плочки на басейна.

На моменти слънцето успяваше да пробие с лъчите си сивкавите облаци и тогава върховете на дърветата по хълмистите склонове край вилата припламваха.

— Искам да знам в какво се е забъркал Тери — каза Сутан.

На мозаечната маса пред тях бяха поставени купи с ягоди от Карпантра, черни маслини от Ньон и „кализон“, бадемов сладкиш от Екс.

Мън се усмихна, с което й напомни разпространените из цяла Югоизточна Азия статуетки на Буда, и разтвори безпомощно ръце.

— Защо питаш мен?

— Това означава ли, че не можеш да ми отговориш? Тери често идваше да се съветва с теб. Не е ли търсел някога и помощта ти?

— Помощта ми ли? Не. Струва ми се излишно да ти напомням, че той беше твърде независим и не обичаше да бъде задължен на когото и да било.

— Винаги си бил майстор в отклоняването на въпроси — каза Сутан. — Но аз съм твоя роднина и пред мен не можеш да се измъкнеш с увъртания.

— Тери е мъртъв — отвърна Мън. — Духовете също трябва да си почиват. — Той очевидно искаше да й каже да не мисли повече за всичко това.

— Разбери, че искам да знам, Мън. Трябва да знам.

— Умрял е в църква. Питам се дали е бил ужасен от това.

Сутан затвори очи, стори й се, че душата й потръпва.

— Тери може да е мъртъв, но любовта ми към него остава. А изглежда са останали и много други неща.

Мън продължаваше да я гледа с непроницаемото си лице на Буда.

— В такъв случай очаквам да ми изясниш въпроса.

Поемайки си дълбоко дъх, Сутан му разказа как при завръщането си бе открила, че някой е претърсвал апартамента й, разказа и за човека, когото бе забелязала да я наблюдава от улицата.

Тя с учудване отбеляза промяната, настъпваща у братовчед й по време на нейния разказ. Спокойното полусънно състояние на откъснатост от житейските проблеми го напусна и накрая той седеше на ръба на стола си, изправен и напрегнат като часови.

— Сигурна ли си, че нищо, освен бельото ти не е изчезнало? — попита Мън, когато тя свърши. — Напълно ли си сигурна?

— Да. А и защо иначе ще продължават да ме наблюдават? Ако бяха открили това, което им трябва, щяха да ме оставят на мира.

Мън видимо се отпусна и Сутан попита:

— Да не би да знаеш какво са търсили?

— Не — каза той, но това не й прозвуча убедително. Криеше ли нещо от нея? Бе дошла тук да търси утеха, а вместо това сега страхът й растеше с всяка изминала минута.

Сутан погледна изпитателно братовчед си. Реши, че трябва да му има доверие, дори ако той от своя страна й спестяваше истината. И му подаде картичката, която Тери бе написал на Крис малко преди да умре. Докато той четеше, тя се помъчи да отгатне нещо по изражението на лицето му.

— Ще ми кажеш ли накрая какво става?

Той вдигна очи към нея.

— Защо ми даваш това? — Чертите му не й говореха нищо.

— Стига! — изкрещя тя и дръпна картичката от ръцете му. Тази глуха стена, с която посрещаше въпросите й, я влудяваше. — Мислиш си, че ме предпазваш, нали?

— Единствено от самата теб.

— Не! — Гласът й прозвуча остро. Именно от това се бе опасявала. — Няма да ти позволя да върнеш онова време, предупреждавам те.