Ерик Лустбадер - Френска целувка (Книга 1)

— Боже мой, шефе, за да се обезглави човек, се иска доста сила.

— Ти за колко време можеш да изкараш един мъж от строя? — попита той.

— Едно е ритник в слабините — отговори Даяна, — а да отрежеш нечия глава — съвсем друго.

Той замислено присви очи.

— И все пак не бива да се отхвърля всяка възможност, преди да се провери докрай.

Даяна взе банкнотата от свещеника, докато Сийв пишеше разписка върху един лист от бележника си.

— Ще си получите хилядарката обратно веднага щом свършат с нея в лабораторията, отче. А засега приемете моите благодарности.

Отец Донели най-сетне се усмихна.

— Радвам се, че можах да ви окажа по-осезаема помощ. Довиждане и се пазете. Нека Бог бъде с вас.

Навън нямаше жива душа. Ярките лампи на паркинга пред църквата пръскаха синьо-виолетово сияние над околните дървета. Те седнаха в колата и Сийв подаде на Даяна найлоновото пликче.

— Когато стигнем в града, дай това в лабораторията заедно с банкнотата. Кажи им, че е спешно.

— Какво има вътре? — попита Даяна, като завърташе ключа.

— Кой знае — отвърна Сийв. — Може би нищо, а може би улика, която ще ни доведе до убиеца на брат ми.

Даяна включи на скорост и колата потегли.

— Какво ще кажеш да хапнем някъде? — каза тя. — Така трудно ще изкарам чак до града.

— Знам наблизо едно място — каза Сийв и й посочи накъде да свие. — С Дом ходехме там, когато идвах да го видя. — Той включи осветлението в колата и извади отчета за произшествието с Питър Лунг Чън, който бе писал по пътя на идване. Опита се да го прегледа, но не можеше да разбере нищо, сякаш четеше на непознат език. „Дом, Дом, мислеше си той безспир, кой постъпи така с теб? Как ще съобщя сега на мама, та това ще я съсипе. Но не мога и да го скрия от нея.“

— Ще оставя материалите в лабораторията — обърна се към него Даяна, — а след това ще те откарам да поговориш с Елена Ху.

Сийв кимна и притисна очи с пръсти. „Сигурно остарявам, каза си той. Едва осем и половина е, а вече ми се спи. В колко започна смяната ми тази сутрин?“ Едва сега осъзна, че бе работил непрекъснато от девет часа предната вечер, когато започна акцията по залавянето на Чън. „Господи, мина му през ума, нищо чудно, че никой не желае и частица от мен — просто няма какво повече да вземе.“

— Едва гледаш от умора — каза му Даяна. — Повече се нуждаеш от майчица, която да те сложи в леглото, отколкото от шофьор, който да те размотава по цялото Източно крайбрежие.

И двамата чуха сирената едновременно. Сийв погледна в шофьорското огледало проблясващите отзад червени светлини.

— Не може да е за превишена скорост — каза той. — Трябва да са видели полицейските ни номера.

Боядисаната в бяло и тъмносиньо полицейска кола ги застигна и Даяна намали скоростта. През отворения прозорец се показа униформен сержант.

— Лейтенант Гуарда от Нюйоркската полиция?

— Точно така.

— Бихте ли ни последвали, сър? — въпросът прозвуча по-скоро като заповед.

— Какво има, по дяволите? — попита раздразнено Сийв. — Трябва да се връщаме в Ню Йорк.

— Детектив Блокър иска да говори с вас. — Сержантът махна с ръка, сякаш повеждаше керван заселници през Скалистите планини, след което колата му с вой се устреми в нощта.

— Майната ти — каза Сийв. Даяна натисна газта и пое след тях.

По отношение на Логрази Мило бе сигурен само в едно — че не може да му има доверие. Затова и се чувстваше спокоен с него — всякаква увереност липсваше, следователно нямаше нищо, което да приспива вниманието му. Добре е, смяташе той, когато човек знае с кого си има работа и взима съответните мерки.

Ето защо той бе проявил достатъчно предвидливост да постави в жилището на Логрази подслушвателно устройство. Разбира се, там ежедневно претърсваха за подобни електронни играчки, но прислужницата, която бе на заплата при Мило, разумно прибираше неговата играчка преди всяка чистка и след това я поставяше отново на мястото й.

Мило отвори облицованата с дърво врата, която водеше към килера. В миналото тази малка стаичка вероятно е била част от слугинските помещения. Сега бе претъпкана с внушително количество електронна апаратура, сред която се открояваше двуметров стелаж от магнетофони с големи ролки. В момента бе пуснат само един от тях. Пред него бе седнал дребен човек, чието лице изглеждаше като сплескано от големите слушалки. Щом видя Мило, той му посочи магнетофона, свързан с апартамента на Логрази.

Мило седна, сложи си чифт слушалки и върна лентата, докато чу сигнала, показващ началото на последния разговор. След това пусна записа.