Ерик Лустбадер - Френска целувка (Книга 1)

Не бе пипал този ръкопис от години и сега, докато четеше грапавите изречения, му стана ясно защо. Импулсивно захвърли листата обратно на мястото им и хлопна чекмеджето.

После стана и отиде бос до другата, по-малка спалня, която използваше за тренировките си. До стената бе изправен скрипец с тежести, до него имаше машина за гребане. Срещу прозореца стояха редом велосипеден тренажор и електронна пътечка за бягане на място.

Крис се качи на тренажора и завъртя педалите. Погледна навън през прозореца — трийсет етажа под него се намираше Трето авеню, но там не се виждаше нищо особено. Тогава съзнанието му постепенно се изпълни с други гледки — Тонон ле Бей, Шамони, Обан, Дин. И той отново почувства на гърба си жълтата фланелка, за която жадуваха всички, но единствено водачът в „Тур дьо Франс“ можеше да носи.

Един час по-късно Крис слезе от седалката и продължи с четирийсет минути гребане при максимална скорост. След това се хвърли на тежестите, докато накрая усети как прекрасната умора обзема обляното му в пот тяло. Но нито тя, нито хладният душ успяха да му донесат желаното спокойствие. Споменът за Могьо се върна отново. Обиколката на Франция не бе единственото, което той преживя през лятото на 1969-а.

Вече облечен, той крачеше напред-назад из апартамента си като животно в клетка. Във всяко огледало и прозорец му се привиждаше образът на Сутан. Крис не издържа, сграбчи един шлифер и излезе навън.

Едва след като отмина 72-ра улица, осъзна накъде отива. Намираше се само на две-три преки от дома на Макс Стайнър.

Стайнър живееше в стара, зле проектирана сграда на 75-а улица, между Пето авеню и авеню Медисън. Портиерът се свърза с него по домофона, след което посочи на Крис един от асансьорите — тук всеки от тях обслужваше по два апартамента на етаж.

Когато излезе от асансьора, Макс вече бе отворил вратата и се усмихваше широко насреща му. Крис с благодарност си помисли, че още откакто постъпи в „Стайнър, Макдауъл и Файн“, той винаги си оставаше негов съюзник. Ето кое го бе накарало да дойде именно тук — рамо до рамо с Макс щеше да се чувства по-спокоен.

— Да тържествуваш ли си дошъл? — попита Стайнър, докато раздрусваше ръката му. — По новините в шест приказваха само за теб, кучи сине! — За състоянието, в което Крис се намираше, този бурен ентусиазъм бе не по-малко потискащ от дъжда на улицата.

— Искам да поговорим, Макс.

— Разбира се, разбира се. — Макс го задърпа към вестибюла. Отвътре се чуваха гласове. — Но не веднага. Влизай, имам малко гости. Ти ги познаваш — Бил и Марджъри Хорнър, Джек и Бети Джонсън и така нататък. Току-що вечеряхме. Поседни при тях, пийни нещо, след малко, като дадат новините в единайсет, ще можеш да тържествуваш на воля.

— Не, не, не се безпокой. — О, Господи, помисли си Крис, само това ми липсва, да си надяна светската физиономия и да говоря глупости на чаша мартини.

— Какво ти става пък сега? — каза Стайнър. — Надявам се не си толкова глупав, та да си въобразиш, че ме притесняваш. Освен дето тук всички те познават — той се засмя. — Има дори твои почитатели, които ще ме одерат жив, ако разберат, че съм оставил техния кумир да се измъкне току-така. Ще бъдеш героят на партито!

На Крис му мина през ума, че Стайнър не знае за смъртта на Тери, а сега нямаше как да му каже за това. Представи си удивеното му изражение: „Но ти никога не си ми казвал, че имаш брат.“ Това вече щеше да му дойде много. Единственият изход бе да излъже нещо и да си тръгне.

— Наистина не мога, Макс — каза той. — Отбих се само за малко и без това вече закъснявам за една среща.

Стайнър го погледна внимателно.

— Сигурен ли си, че няма да останеш за едно питие?

Крис кимна отчаяно, отстъпвайки към асансьора.

— Сигурен съм — отвърна и натисна копчето.

— Е, както искаш — усмихна се Стайнър. — Утре ще се чуем, нали?

— Да, разбира се, ще ти звънна. — Асансьорът най-сетне дойде и той се качи в него.

— А, Крис, Аликс Лейн днес беше готова да те изяде с парцалите, нали сама си беше поискала това дело от окръжния прокурор. Да знаеш, че страшно се гордея с теб.

Крис не успя да отвърне нищо, думата „благодаря“ му преседна на гърлото.

Вън дъждът беше поутихнал, но нощта бе влажна и гореща като през август. Той спря някакво такси.

— Накъде, приятел?

Крис отговори нещо, което веднага след това изхвръкна от съзнанието му. Градът, изпълнен с живот, се носеше покрай него, кипящ от движение, смях, забързани нозе; по широките булеварди се разхождаха двойки, в сенките между сградите се прегръщаха влюбени и в един миг той осъзна, че не се вписва никъде в това пъстро многообразие.