Ерик Лустбадер - Френска целувка (Книга 1)

Поради куп причини Мило нямаше никакво намерение да му разкрива своите помощници. Безспорно, тук играеха роля и елементарните съображения за сигурност, продиктувани от естеството на работата, но преди всичко той желаеше Мафията, с нейния легендарен апетит за търговия с наркотици, да си остане неразривно свързана само и единствено с него.

Един ден Логрази бе дошъл при него и му бе предложил щедро възнаграждение, както и петнайсетпроцентов дял в сделката срещу техническото обезпечаване на хода на операцията. В крайна сметка, Мафията никога не бе имала вземане-даване с опиумните вождове от платото Шан, докато той бе прекарал десетилетия в този район. Хората, изпратили Логрази, се нуждаеха от неговите връзки, както от знанията и опита му. Също така, те не биха постигнали никакъв успех с Тери Хей без неговата помощ.

Мило прехвърли в ума си обещаното заплащане. Десет милиона долара плюс процентите и всички разноски — очевидно, семействата отдаваха на тази операция твърде голямо значение.

Той знаеше за вероломството и жестокостта на Мафията, но сега тя самата бе изцяло в ръцете му. Той държеше всички козове — без него мафиотите нямаше да знаят какво да правят с „Гората от мечове“, дори ако им я дадеше просто ей така. При мисълта за това Мило едва не се изсмя на глас.

Телефонът иззвъня. Логрази се обаждаше, за да му каже, че иска да се види с него.

Това се стори доста странно на Мило, още повече, че срещата не беше на някое от обичайните места, а й посредствен туристически ресторант, разположен в търговската част на улица „Сент О’норе“.

Той намери Логрази на една маса до прозореца. Министерството на финансите, тази скучновата сграда от грамадния архитектурен комплекс на Лувъра, се намираше на отсрещния тротоар и засенчваше заведението.

Тук нямаха азиатска бира и Мило си поръча еспресо. То се оказа отвратително на вкус, ставаше единствено за американските туристи, за които и кафето в „Макдоналдс“ е превъзходно.

Логрази пиеше минерална вода, което беше необичайно за него.

— Има един въпрос, който бих желал да обсъдим — каза той. Гласът му звучеше стегнато, в тона му се долавяше напрежение, подобно на свита пружина. Нещо не бе наред — преодолявайки пристъпа на безпокойство, Мило застана нащрек.

— Винаги съм на вашите услуги.

Логрази поиска сметката.

— Тук стана многолюдно — каза той и хвърли на масата няколко банкноти.

Те излязоха навън и след една пряка стигнаха до Пале Роял. Наоколо беше пълно с чужденци — цели автобуси немци, тук-там японци, испанци, руснаци.

— Чудя се дали чужденците ви правят, такова впечатление, както на мен — каза Мило. — Напоследък има най-много немци. Тук във Франция се притесняваме от това, че марката им е толкова силна. През 1992-ра всички граници в Европа ще паднат и жителите на страните от Общия пазар няма да имат нужда от паспорти и визи в цяла Западна Европа. Всеки ще може не само да пътува без никакви ограничения, но и да купува предприятия, недвижимо имущество, всичко каквото поиска. Нас направо ни е страх, че германците ще дойдат и ще направят с Париж същото, което японците направиха с Ню Йорк — ще го изкупят на едро.

— Германците се понасят. Поне са добри бизнесмени. Руснаците са тези, които ме притесняват. Най-голямата грешка, която можем да направим, е да подпишем споразумение за ядрените ракети с тия лъжливи копелета.

Мило се замисли дали Павлов е знаел доколко американците си приличат с кучетата от неговите опити. За самия него нямаше съмнение, че техните реакции и мислене са напълно уеднаквени от културата на великия Нов свят, изградена изцяло от стереотипи като добрите каубои на Джон Уейн и злодеите от типа на Блек Барт. Ако човек носи бяла шапка или язди бял кон, за американците той е вече добър, независимо от това доколко постъпките му потвърждават тази представа.

Но сега той изгаряше от нетърпение да разбере истинския повод за срещата.

— Има ли някаква задача за мен?

— В моето семейство се казваше: „Дори след малките лодки остават вълнички“ — отговори Логрази. — Ние искаме този път да не останат никакви вълнички.

Мило го погледна, очаквайки да поясни думите си.

— Изглежда, че при полагането на основите за успеха на „Белия тигър“ е останала малко недовършена работа.

Те свърнаха в една странична уличка, по-далеч от шумните туристи, и там Логрази спря в сянката под колоните на някаква сграда.

— Отстраняването на Тери Хей се оказа недостатъчно — каза той. — Нещата все още не са докрай подсигурени.