Ерик Лустбадер: Френска целувка (Книга 2)

Именно в този момент си даде сметка на какво бе заприличал животът му. Собственото му оцеляване изискваше радикална хирургична намеса.

Тя го беше използвала така, както той бе използвал нея. Беше му осигурила финансово обезпечаване, всевъзможни протекции за политиката му, за неговите съюзници в Югоизточна Азия. Но го бе правила не по негово нареждане, а защото й доставяше удоволствие да му слага рога. Цена, която беше твърде висока за него. Като го подчиняваше по този начин, тя ограбваше неговото самоуважение, достойнството му на мъж.

Величествената меса на Бах стигна до Аве Мария. Моментът беше върховен. Мило си помисли за всички пътешественици и изследователи, този славен авангард на съвременната цивилизация, за бушувалата в тях праведна ярост срещу варварското невежество, присъщо на новооткритите, неукротени от Христовото слово земи. Той можеше да е социалист, радикал, дори обществен враг, но не беше безбожник. И сега, подобно на празен съд, Мило се изпълваше с праведен гняв.

Като сграбчи размотаната лента, той започна да я увива около врата й. След това дръпна с всички сила. Колкото по-здраво стягаше примката, толкова повече избледняваха унизителните образи в съзнанието му. Докато накрая изчезнаха съвсем.

У дома го очакваше почти пълна ролка със записани разговори. Влезе в стаята с електронното оборудване и си свари силно кафе, тъй като изпитваше нужда да се ободри. Пусна в гъстата течност парче лимонова кора и облиза пръстите си.

Дотогава лентата вече се беше пренавила. Той седна пред пулта, сложи си слушалките и се заслуша, като отпиваше замислено от кафето.

Както повечето тайно направени записи, и този беше доста отегчителен. Логрази говореше с жена си по телефона за някаква нова къща, която й харесала, за новия мерцедес, без който тя очевидно не можеше да живее, за интерната, в който възнамеряваха да изпратят вятърничавия си син. Логрази проявяваше повече търпимост към неговите неблагоразумия, но съпругата му настояваше за военно училище. Накрая той отстъпи по въпроса за училището, но не и за мерцедеса.

— Казвал съм ти, че не бива да показваме така открито богатството си — се чу гласът му. Мило допусна, че жена му е отвърнала нещо от рода на „Тогава каква полза, че го имаме?“, защото след известна пауза той каза: — Важното е, че ние го знаем. Това е достатъчно. Пет пари не давам какво мислят съседите. Не искам да чувам повече за тях, ясно ли е, Кони?

Телефонът се затвори с трясък. След минута се чу шум от отваряне на врата.

— Късно ставаш — каза Логрази.

— Досега разговарях с адмирал Джъмбо по радиостанцията — отвърна гласът на непознатия. — А и откакто се върнах от Виетнам не спя повече от един-два часа на нощ. Нуждата ми за сън изглежда е едно от нещата, които съм оставил в Индокитай.

— Как ти се отразява да работиш отново с нас?

— Знам ли? Във всеки случай, не скучая. — Шум от прелистване на страници. — Прегледах отново документацията, която ми даде Стария на тръгване от Вашингтон. „Белия тигър“ има да попълва огромен дефицит.

Чашата на Мило замръзна на половината път до устните му. Стария, Вашингтон, за какво по дяволите ставаше дума? Положително не за цените на зехтина, който внасяха. Подозренията забръмчаха в главата му като настойчиви насекоми.

— Това, разбира се, е вярно — каза Логрази, — но не е така лесно изпълнимо.

— Защо? Освен Стария, на когото принадлежим телом и духом, кой изобщо знае за нашето съществуване? Занимаваме се с внос и износ, и толкова. Стария се е погрижил да имаме дяволски добро прикритие.

— Прав си, но по отношение на отпусканите средства ние поне отчасти сме зависими от правителството, доколкото и самият той зависи от него.

Чашата падна върху пулта и се строши, заливайки го с горещо кафе. Мило дори не забеляза, мислите му бясно препускаха. Дали беше чул добре? Значеше ли това, че макар и несъзнателно, американското правителство финансира Мафията? И че Стария не беше както той бе предположил, capo di capi на управляващите мафиотски фамилии, а самият президент на Съединените щати? Той знаеше защо продължава да отхвърля тази мисъл, дори и пред лицето на необоримите доказателства. Тя би означавала, че подозренията му относно Магьосника са верни. „Господи, който си на небето, не ме изоставяй“, замоли се Мило.

Той изключи магнетофона. Ръката му трепереше толкова силно, че беше принуден да я стисне между коленете си. Едва успяваше да си поеме въздух. Значи беше вярно. „Боже мой, помисли си Мило, аз съм бил мамен. Оказва се, че в крайна сметка Логрази не е член на Мафията, а на ЦРУ, зловредния шпионски апарат на Съединените щати.“