Ерик Лустбадер - Френска целувка (Книга 2)

Като се изключат останките от дървените прегради и няколкото сандъка, наредени до стената и наполовина покрити с изпоцапан брезент, помещението беше празно. Те се проснаха на пода в един от ъглите.

— Сутан — каза той, — какво ти се случи там, в църквата? Никога не съм те виждал толкова изплашена.

Тя извърна поглед.

— Аз искам да ти помогна.

Същото й беше казал и Тери. Толкова си приличаха.

— Убих човек. Един виетнамец, който ме следеше. Крис, това, че мога да го правя, ме ужасява.

— Имаше ли друг избор?

— Не, разбира се, че нямах.

Той се вгледа в профила й.

— Значи работата не е просто в убийството.

— Да. — Очите й се напълниха със сълзи.

— А в какво тогава?

Тя дълго мълча, а когато накрая отговори, думите й го смразиха.

— В самия момент, когато го правя, аз изпитвам удоволствие.

Той не каза нищо, заслушан в нощта.

— За какво мислиш? — попита Сутан.

Пред очите на Крис имаше видение. Някъде, в един друг живот, Аликс Лейн лежеше на болнично легло, подхранвана от системи. Тя го беше обичала, беше го защитила. Как можеше да я изостави? Но сега вече тя не беше просто Аликс Лейн, а по-скоро символ на този отминал живот, все по-далечен и неясен, избеляла фотография в потъмняла сребърна рамка.

— Спомням си какво е да си млад.

— Искаш да кажеш, да си невинен.

— Не — отвърна сериозно Крис. — Мисля, че ние никога ме сме били невинни.

— Но поне не сме носили вина за нищо.

— Това не е същото — каза той. — Не смяташ ли?

Имаше чувството, че се е върнал назад във времето. Не, тази представа беше прекалено елементарна. Онова, което изпитваше, беше далеч по-сложно.

До него Сутан трепна.

— Какво има?

— Не знам. Чух някакъв шум.

Той долови страха, стегнал гърлото й. „Не се тревожи, му бе казала тя в галерията. Умея да се грижа за себе си.“ Очевидно, вече не можеше да разчита на това.

Крис се изправи. Сега и той също го чуваше. Пристъпи малко напред, за да излезе на светло. Звукът идваше отгоре. Вдигна очи и видя една черна сянка да кръжи между гредите на покрива.

Върна се и седна отново до Сутан, по-близо отпреди.

— Няма нищо. Някакъв прилеп.

Усети как част от напрежението я напуска. Взе ръката й в своята.

— Не знам какво става с мен — промълви той. Това беше вярно, макар да го каза, за да разсее болезнените й мисли.

— Какво имаш предвид? Не съм забелязала никаква промяна.

— Върнах се във Франция. Срещнах те отново. Сякаш навлязох в един нов живот.

— Заради Тери.

— Да — кимна той. — Но има и нещо повече. Чувствам се така, сякаш съм заел неговото място. Като че ли чрез някакъв алхимичен процес съм се превърнал в Тери.

— Не. — Тя прокара пръст по линията на брадичката му. — Просто ти през целия си живот си искал да бъдеш като него. И си решил, че сега ти се предоставя тази възможност.

— Това никога не е било истинското ми желание — отвърна ядосано Крис. — А и в крайна сметка, всеки си има своите мечти.

— Вярно е. Аз винаги съм искала да стана балерина — каза Сутан. — Колко завиждах на les petits rats. Исках да бъда и велик художник като Моне. Но знам, че не съм нито едното, нито другото. — Лицето й блестеше на светлината, бледо и напрегнато. — Ти не беше прав преди малко. Имаше време, когато бяхме невинни — през онова отдавна отминало лято, защото тогава бяхме доволни със своите мечти. Сега вече е безполезно да желаем тези неща — аз знам какво съм и на какво съм способна. Никога няма да бъда балерина, нито да рисувам така добре, както ми се иска.

— Това не би трябвало да промени нищо.

— Но го прави. — По лицето на Сутан се стичаха сълзи. — Още ли ме обичаш, след като знаеш каква съм?

— Нека не се задълбочаваме в това сега.

— Защо? Сега или друг път — не е ли все едно?

— Не съм искал да бъда на неговото място — каза отчаяно Крис.

— О, напротив. Точно това си искал. Просто не е това, което си очаквал.

— Престани, Сутан — каза той. — Това е равносилно на убийство.

— Ето кое ни привлече първоначално — продължи тя, без да обръща внимание на думите му. — И двамата никога не сме били доволни от себе си. През онова лято, когато си въобразяваше, че бягаш от войната, ти всъщност я търсеше. — Тя го погледна в очите. — Защо? Защото брат ти, Тери, беше там. И какво от това? Какво общо имаше това с теб? Може би, ако беше прекарвал повече време в мислене за това какво искаш ти самият и по-малко за това какво се очаква от теб, щеше да си по-щастлив. Или, най-малкото, по-доволен.

— Не знам за какво говориш — отвърна Крис. — Никога не съм се мъчил да доказвам нещо пред околиите.