Ерик Лустбадер - Френска целувка (Книга 2)

— Преди около две години Магьосника научи за теб, разбра кой си и видя в твое лице начин да си върне канала, който Тери му бе отнел. Заплаши го и от тук тръгна всичко.

— Не мога да повярвам, че Тери наистина е смятал да продаде на Воже „Вратата към нощта“.

— Не е — рече Мън. — Тъкмо затова поръча да му изработят копие. Аз не знаех нищо за това и щях да се възпротивя, ако бях разбрал. Тери го направи тайно от мен. Имахме нужда от средства. ЦРУ беше забавило последните плащания; оправдаваха се с бюджетни затруднения. Тери не им вярваше. Както и да е, парите ни трябваха.

Крис извърна глава и се загледа в празнотата, простираща се отвъд скалния ръб. Всичко това се беше случило, защото Тери бе искал да го защити от Маркъс Гейбъл. Боже мой, помежду си те бяха успели да обърнат целия свят с главата надолу.

За пръв път Крис съзря проблясък, намек за размерите на властта, която действаше тук. Не знаеше дали да изпитва ужас, или възторг. И тогава внезапно, с потръпване, осъзна че тъкмо тази смесица от чувства трябва да бе изпълвала навремето и Тери.

Той стана и се приближи до Мън.

— Преди да умре, Трангх ми каза всичко, което му бе известно около Магьосника. Не знаеше само едно — кой е неговият работодател. Но хората на Сийв го откриха. Това е Джейсън Крейг, председателят на Международния конгломерат за комуникации. Трангх бе събрал документи и записи на разговори, които им предадох. Сега разполагат с достатъчно улики, за да повдигнат обвинение срещу него.

Мън го погледна.

— Обвинението е едно, а присъдата — съвсем друго — каза той. — Хора като Крейг плащат на цели армии адвокати, които са готови на всичко.

Крис вече поклащаше глава.

— Кой може да знае това по-добре от мен? — усмихна се той. — Аз самият бях един от тези адвокати. Но сега съм на страната на ангелите, Мън. Ще се погрижа Крейг да не се измъкне безнаказано.

Крис се обърна с лице към слънцето. Върхът на обувката му разрови пепелта, прилична на черен пясък край бреговете на забравата. Тук, в първичната джунгла на Бирма, той най-сетне успя да почувства Тери до себе си — едно присъствие, което вече нямаше да го напусне никога.

— Знаеш ли — рече бавно той, — преди да започне всичко това, бях решил, че ми е дошло до гуша от адвокатския занаят. Сега разбирам, че просто не съм можел да понасям начина, по който го упражнявах.

Ненаситното ми его ме тласкаше да поемам нови и нови дела, до които другите адвокати не биха се докоснали от страх да не се провалят. Бях се пристрастил към славата като към наркотик. Знаеш ли как ме нарече Тери? Le monstre sacré. Суперзвезда. И аз бях точно това. Блестях нетърпимо ярко. Амбицията, която гореше в мен, ме заслепяваше за това какви хора приемам за клиенти, утешавайки се с мисълта, че всеки има правото на съвет и защита пред съда. Но всъщност всичко беше една игра — игра, която се състоеше в това да надхитря обвинението. Тя нямаше нищо общо с клиентите ми — ето защо ми беше толкова лесно да не забелязвам извършените от тях злини. Тази игра касаеше единствено мен.

В този момент Крис осъзна ужасната илюзия на свободата. Когато повечето хора говореха за свобода, те го правеха с тесногръдото съзнание за собственото си „аз“. Свободата, макар Крис едва сега, подобно на дете, да научаваше това, беше чистото его, необузданият егоизъм. Не това търсеше той за себе си.

Всичко беше въпрос на избор. На неговия собствен избор. Спомни си как някъде бе чел, че изборът на Адам и Ева в рая бил този на себе си пред Бога, на дързостта пред вярата. Те не избрали, както се предполагало, че трябва да постъпят, сляпото покорство и праведното смирение. Неговият избор имаше много общо с техния, защото бе прозрял истината, че причината, която лежи в основата на всеки избор, е една.

В предсмъртния си час Трангх бе говорил за вярата, за това, че тя се покрива с липсата на желание — тоест, с чистия дух, към който сега се стремеше Мън. Крис знаеше, че никога няма да притежава такъв дух, че е прекалено земен за подобни божествени мечти. Но той можеше да бъде едно по-добро човешко същество.

„Твоят брат беше като мен — примитивен, бе казал Трангх. Той живееше в съответствие със своя строг вътрешен кодекс на честта, на който не измени до самата си смърт.“ Сега Крис виждаше, че този вътрешен кодекс е бил по-строг, отколкото той самият — праведният брат! — е бил способен да изгради. Изживяването беше едновременно унизително и възвисяващо, защото в този кратък миг на осъзнаване Крис най-сетне откри своя брат и самия себе си. Кръгът се затвори и първите плахи филизи на удовлетворението започнаха да проникват в душата му като лъчите на предизгревно слънце.