Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 1)

— Дай ми паспорта си — прошепна Тори, взе документа от ръката на Ръсел и тръгна да посрещне гостите.

Разговаряха на испански. От това, което долавяше, Ръсел бързо разбра, че Тори владее езика безупречно, не по-зле от униформените. Той самият също говореше испански добре, заедно с още няколко езика. Но беше достатъчно честен да си признае, че акцентът му винаги личи. Тори го превъзхождаше главно във владеенето на идиоматичните изрази и онези особени нюанси, които елиминират акцента и околните трудно разбират, че пред тях стои чужденка.

Ръсел видя как пачка американски долари преминават в ръцете на униформените, после Тори им подаде паспортите на всички, които се намираха на борда. Граничарите бързо ги подпечатаха и си тръгнаха, без дори да погледнат към Ръсел.

Тори му направи знак и двамата се насочиха към стълбичката. Граничарите не се виждаха никъде. Ръсел напълни дробовете си с чистия планински въздух, лишен от потискащата влага на градовете с по-малка надморска височина.

Тори носеше малък сак от парашутна коприна. Изправиха се в сянката на самолета и търпеливо зачакаха процедурата по презареждане с гориво и всички онези проверки, които предшестват самолетните полети.

На пистата се появи синьо рено с четири врати и бързо се насочи към тях. Тори беше поискала именно рено, тъй като то разполагаше с по-мощен двигател и по-просторно купе от обичайните тук мазди и тойоти.

— Въоръжен ли си? — погледна го тя.

Ръсел поклати глава.

— Иди при главния пилот и си избери някакво оръжие — нареди му тя. — По съвместителство той изпълнява ролята и на главен оръжейник.

Ръсел се подчини, но в душата му бликна гняв. Не си направи труда да огледа екипажа и сега трябваше да научи от нея кой какъв е в тази експедиция. Вече съжаляваше, че прие да участва в операцията. Но нима имаше друг избор? Никакъв, въздъхна мрачно той. Бърнард се беше погрижил за това.

Когато се върна, Тори вече седеше на задната седалка и разговаряше с шофьора. Ръсел се настани до нея и колата рязко потегли. Човекът зад волана беше здравеняк с посребрена коса и тънки мустачки. Очите му бяха скрити зад широки слънчеви очила с огледални стъкла, а облеклото му беше просто — памучна риза с отворена яка и ленен панталон.

— Добре дошъл в „Метра-лин“, сеньор Слейд — поздрави го Естильо. Така звучеше името на Меделин на местен жаргон. — Метра-лин, Картечния град…

— Защо не взехме хеликоптер? — попита Ръсел и се извърна към Тори.

— Защото последните чужденци, които го сториха, бяха превърнати в добре обгорели трупове — отвърна Тори. — Терористите сикарио очакват от жертвите си точно това и са готови за нападение… — раменете й леко се повдигнаха. — Алтернативата на гринго, предполагам… Но ние ще се придвижваме като местните…

Реното летеше с огромна скорост по неравната повърхност на тесния път, който криволичеше сред гористи хълмове. Ръсел протегна врат и хвърли поглед на скоростомера. Механично прецени, че се движат поне с тридесет километра в час над допустимата скорост за подобен път. Готвеше се да каже това на глас, когато Естильо за миг отмести очи от платното и лаконично поясни:

— Преследват ни.

Ръсел се завъртя толкова рязко, че шийните му прешлени изпукаха. Зад тях летяха два блестящи с хромираните си части мотоциклета, които бързо скъсяваха разстоянието до реното.

— Господи Исусе! — възкликна той. — Това ли са ти прехвалените мерки за сигурност? — измъкна пистолета, който му предаде пилотът. Беше тежко оръжие, добро за стрелба от средно разстояние и абсолютно смъртоносно от близко.

— Опитай се да им избягаш — рече Тори. Естильо натисна газта и реното се стрелна напред. Гумите пронизително засвириха по острите завои, дърветата край пътя се превърнаха в плътна зелена стена. Ръсел отново се обърна. Мотоциклетите бяха поизостанали, но вече наваксваха.

— Никога не можем да им избягаме — въздъхна той.

— Нямаме подобни намерения — поясни Тори и се извърна към шофьора: — Намали, Естильо… — кратка пауза, после: — Знаеш какво да правиш, нали?

Ръсел видя как ръката на латиноамериканеца се плъзга надолу, между краката му, а Тори дърпа ципа на сака от парашутен плат.

— Луда ли си?! — изкрещя той. — Тези бандити ще ни направят на кайма!

Мотоциклетите с грохот се изравниха с реното. Ръсел видя, че на всеки от тях имаше по двама „сикарио“, отрупани с оръжие като коледни елхи. Всички бяха хлапаци, не повече от седемнадесетгодишни. В околностите на Меделин беше пълно с такива лумпенизирани типове — хладнокръвни убийци, пристрастени от ранна възраст, към кокаина. Те вършеха престъпленията си не толкова от необходимост, колкото от заслепяваща жажда да проливат кръв… С разширени от ужас очи Ръсел видя как дулата на две пушки с отрязани цеви се насочват към реното, миг по-късно към тях се присъединиха и чифт автомати МАК-10.